Дългото очакване

— По дяволите, Уенди си отива, отива си и моят бизнес с нея. — Той отново изгрухтя. — Пък може и да не си отиде. Мъжете обичат да гледат голи жени. Понякога си мисля че им е все едно кой е на сцената, стига да е жена.

— Ти си бил философ, Луи. Уенди не се съблича.

— Ами разбира се, че това е още по-добре. Тя е по-добра и от стриптизьорка. Само да си разголи допълнително някой инч от тялото и тия тука полудяват. Няма полза да им се показва всичко наведнъж. Уенди, тя е добро момиче. — И той ме изгледа авторитетно.

— Точно това и казах и аз, Луи.

— Нали знаеш, животът и не е бил лек.

— Знам.

— Но тя е чудесно момиче. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Само да я оскърбиш и знаеш какво ще ти се случи! Разбираш и това, нали?

Цялата му тирада щеше да прозвучи комично, ако не беше толкова сериозен. Като баща или нещо такова. Повдигнах чашата и изпих до края пенливата течност.

— Не се тревожи, Луи, няма да я обидя. Аз я обичам, разбираш ли?

— Разбира се, Джони. Знам. Сигурно се тревожа прекалено много. Отдавна е при мен. Ние сме стари приятели. Старият Ник, и той е добър приятел. Там, в оня град… — той махна с палец през рамото си — … има само лоши неща. Тук хората са добри и всички се разбираме. Ти знаеш.

Поиграх си малко с чашата. Барманът го изтълкува погрешно и се опита да я напълни отново, но аз му задържах ръката.

— Изглежда добре познаваш лошите страни на живота, Луи.

— Не всички. Не искам неприятности в заведението. Гледам кой идва редовно. Оттука минават доста хора.

— Познаваш ли един момък на име Еди Пакман?

В първия момент си помислих че няма да ми отговори, но после ме запита:

— Защо?

— Той е тарикат.

— И бабаит.

— Не е толкова голям, колкото изглежда. Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Той има кръчма…

— Не става. Тая вечер е в града.

— Тогава е с някоя жена. Трябва да отидеш до Шип он Шор. Там ще го намериш. Луд е по жените. Винаги си хваща някоя две глави над него. Вземаш ли Уенди с теб?

— Не.

— Това е добре. Значи имаш неприятности с някой друг.

— Да, и Уенди предположи същото. Окей, Луи, благодаря ти за информацията. Ще те видя по-късно. Грижи се за момичето ми.

Плъзнах се от стола и изчаках една двойка да освободят прохода. Месестите пръсти на Луи се вкопчиха в ръката ми.

— Джони, ти убивал ли си някога?

Гласът му почти се изгуби в гълчавата.

Лицето ми се стегна от само себе си и почувствувах някаква празнина в стомаха ми. Беше нещо на което предпочитах да не отговарям, но изглежда че отговорът се беше изписал на лицето ми, защото той добави:

— Хванеш ли за гушата тоя Пакман… и някой моментално ритва канчето. Някой си отива за нула време.

Кимнах и той пусна ръката ми.

— Няма да съм аз. — обещах му аз.

— Да, няма да бъдеш ти, Джони.

Оркестърът започна ново шумно парче което бързо очисти дансинга от танцовите двойки, така че вече можех да изляза спокойно. Спрях до вратата и запалих цигара, като се мъчех напрегнато да обмисля положението и да реша какво да правя.

Някой дяволски желаеше да ме види в ковчег. И този някой беше натъпкал джоба на един момък с цял бон за да свърши тая работа. Този някой можеше да се окаже Пакман, и ако беше той, значи можеше да ми даде отговор на много въпроси. Като например къде беше Вера Уест.

Умът ми заработи трескаво и изрових няколко монети от джобовете си. На стената имаше редица празни телефонни кабини и аз се вмъкнах в най-близката. Телефонистката си записа невключения в телефонния указател номер който и дадох и обеща да ме свърже колкото може по-бързо. Чух две прозвънявания и от другата се обади гласът наподобяващ изстудена напитка сервирана във висока чаша.

— Хелоу?

— Аз съм този който дръпна пискюла, спомняш ли си ме? — казах аз.

Смехът и прозвуча като разливано питие.

— Да, разбира се че си те спомням. Изглеждаше толкова смутен.

— Не ми се беше случвало да дърпам пискюл преди.

— Колко жалко.

— Виж, ти обеща да поразпиташ тук-там…

— Точно това и направих. Какво ще кажеш… — Тя се поколеба за момент. — … да обсъдим проблема, например, след половин час?

В слушалката се чуваше приглушен шум от гласове и тихото издрънчаване на лед в чаши. Схванах бързо.

— Добре, след половин час. При теб ли ще разговаряме или някъде другаде?

— Да… моля те…

— Окей, ще паркирам до къщата ти след половин час. Ще оставя включени габаритите. Става ли?

Тя ми каза довиждане и аз затворих.

Стигнах бързо до мястото. И двата бордюра бяха задръстени от коли. Имаше ги всякакви — от най-раздрънканите съборетини до блестящия никел на тия с автоматичните гюруци. Преобладаваха извънщатските номера. Някакъв черен буик се отдели от бордюра и аз се плъзнах на освободеното от него място.

Оставаха ми още петнайсет минути и извадих кутията с цигари и запалих една. Втората вече догаряше до пръстите ми когато сноп светлина разсече мрака на тротоара. Беше се отворила вратата на къщата. Венера в костюм по поръчка се очерта в рамката на вратата и след миг мракът я погълна след като вратата се затвори.