Дневникът на пирата

Желанието ми да видя за последен път лицата на другарите си ме подтикна да разровя с шепи най-близката могилка. Разхвърляйки пясъка, открих гърба на самия помощник. Той лежеше ничком, със завързани отзад китки и омотани с въже крака. Когато видях тези въжета, сърцето ми подскочи в гърдите. „Защо са го вързали, ако е мъртъв?“ — пробяга мисъл в ума ми. И наистина, щом изрових дългото тяло на помощника и го обърнах с лицето нагоре, видях, че още диша, макар и едва доловимо. Оставих го да се свести доколкото може и се залових да изравям второто тяло. Тук открих Лен Григс, овързан също като помощника, и когато допрях ухо до гърдите му, за моя радост установих, че сърцето му все още бие силно.

— Значи все пак тримата ми приятели са живи — извиках аз, обезумял от ликуваща радост, и заработих трескаво, за да освободя и Веселушко Прайс от пясъчния му товар. Радостта ми обаче помръкна внезапно. Когато най-сетне разкрих тялото му, видях дълга кама, забита до дръжката в гърба му. Бедният, верен Веселушко е бил промушен изотзад.

За миг скръбта ме сломи и аз коленичих на пясъка, забравил, че двама души в безсъзнание се нуждаят от моите грижи. Изохкването на единия от тях, макар и слабо, ме накара да се отърся от горестта си.

Извадих сгъваемия си нож и бързо прерязах въжетата, с които бяха вързани двамата ми живи другари. След това прочистих ноздрите и устните им от пясъка и се залових да им помогна да задишат отново. Скоро усилията ми бяха възнаградени: първо Лен Григс, а после и помощникът отвориха помътени очи и не след дълго се съвзеха напълно.

— Бедният Веселушко Прайс! — забеляза помощникът, когато с леко олюляване се изправи на крака. — На него дължа живота си.

— Да! — съгласи се Лен Григс. — Веселушко беше истински герой. Много ми е жал, че убиха тъкмо него.

— Разкажете ми какво се случи — помолих аз не толкова от желание да узная, колкото от нужда да разсея с нещо мъката си. Горкият Веселушко Прайс! Той предано ми бе помагал, когато ме измъчваха на „Дръж!“, задето се бях промъкнал тайно. Не пожела да се раздели с мен, когато пиратите можеха да го свалят на някой плодороден остров, и беше непоклатим като дъб на борда на „Страшни“ и на „Нападател“. А сега лежеше тук и никога вече нямаше да види Англия, убит, както сам бе предрекъл, на палубата на пиратски кораб. Бях готов да се разплача като дете, задето бях загубил такъв приятел.

— Няма много за разправяне — рече помощникът, — само една кратка история за вероломството на екипажа. Смятам, че всичко е било замислено от Бабаита, но и Черния Джим има пръст в тая работа. Ала никой от тях двамата не участвува в нападението срещу нас.

— Така е — казах аз, — бяха заети другаде. — И им разказах как ми устроиха засада и ме повалиха.

— Това научихме по-късно — продължи Дългия Джон. — Едва след като ни хванаха, от приказките на моряците разбрах кои са водачите им. Както си опомняш, уговорихме се Веселушко, Лен Григс и аз да се върнем на „Нападател“, докато ти си с Джос Гейм по някаква работа. Е, взехме малката лодка и загребахме към кораба, но за голямо мое учудване мнозина от моряците наскачаха в най-голямата лодка и ни последваха. Най-напред ми хрумна да им наредя да останат на брега, но разсъдих, че няма смисъл да правя това, още повече че в държането им нямаше нищо заплашително. Погрижихме се обаче да заредим пистолетите си и се събрахме на групичка, гърбом към мачтата. Мисля, че никой от нас не очакваше неприятности, ала не искахме да ни изненадат. Но, Бърт, макар и кротки на вид, моряците бяха дошли на борда, за да ни убият или да ни пленят. Сега, когато теб те нямаше — а те продължаваха да те смятат за Едноокия, — мислеха, че е настъпило време да уредят сметките си с нас. И възнамеряваха да ни убият възможно най-хладнокръвно, гадове такива. Когато се качиха на кораба, те се пръснаха, като че всеки отиваше да си върши своята работа, и до един се изпокриха. Разбрахме истинските им намерения, когато край ушите ни пропищя залп от пистолетни изстрели. И не всички пропуснаха целта си. Мен ме улучи куршум в месестата част на бедрото, а и теб също те умериха, нали, Лен?

— Да! Само драскотина по рамото.

— Я по-добре да се погрижа за нея — намесих се аз, като забелязах кърваво петно на ризата му. Въпреки възраженията му настоях да превържа раната и установих, че съвсем не е драскотина, както я бе нарекъл тоя юнак, а в действителност дълбока, макар и не опасна рана. Ето защо, докато Дългия Джон продължаваше да разказва за случилото се, аз опипах раната с пръст да потърся куршума, а Лен Григс седеше търпеливо и мълчеше, макар че по челото му избиха капчици пот от болка. Излишно е да описвам с пълни подробности колко трудно извадих куршума; най-после успях и направих превръзка. Въпреки грубостта на хирургическата ми намеса раната заздравя лесно, само след няколко дена се образува нова тъкан и Лен почти забрави, че, е бил раняван.