Дневникът на пирата

Много пъти бях готов да се откажа от плановете си, свързани със Санта Галма, да остана на острова и да заживея блажено от природните му богатства. Това беше съблазнителна идея. В Санта Галма по всяка вероятност щяха да ме обесят въпреки добрите ми намерения, а островът предлагаше безгрижен живот, при който почти всичко необходимо за нашите нужди само чакаше да бъде откъснато. Но споменът за верния Веселушко Прайс ме караше да се придържам към първоначалното си решение. Присъединявайки се към пиратския екипаж, аз бях виновен за смъртта му. Отвращавах се от себе си, задето се бях съгласил да се бия под знамето с черепа и кръстосаните кости; но още повече ме отвращаваше това, че след смъртта на капитан Грим продължих пиратския занаят. Чувствувах, че ще изкупя до известна степен престъпленията си, ако успея да спася Санта Галма от нападението на Даго.

Кануто, което най-после построихме, бе издялано от едно право дърво, растящо близо до брега. Повалихме го, като запалихме огън в корените му, който подклаждахме с гориво, докато основата на дънера бе отчасти прогорена и не можеше вече да издържа тежестта на дървото — то падна в очакваната от нас посока. Ножовете ни послужиха да окастрим клоните, а после прегорихме кухина по дължината на дървото, както бях чувал да правят обикновено туземците. Обгорената вътрешност издълбахме и огладихме, като използувахме търпеливо сгъваемите си ножове. В края на краищата се получи нещо, общо взето, грубо, но някак успяхме да го пуснем на вода, като го претърколихме до морето върху цилиндрични подставки.

— Изглежда твърде ненадеждно — изказа се Дългия Джон, когато кануто се наклони силно на една страна и имаше опасност да се преобърне. Като изрязахме значителна част от дървесината откъм по-тежката страна, възстановихме равновесието, но сметнахме, че не бива да отплаваме от острова, докато не измайсторим кил, който да държи лодката изправена.

Това беше най-трудната работа. Накрая успяхме да свършим и нея, като използувахме едно високо, тънко дърво, което отсякохме с ножовете си. То имаше плътна, яка дървесина и едва се държеше над водата. Закрепихме го с дървени клинове на дъното на нашата лодка по дължина, а с въжетата, използувани за връзването ни, провесихме два-три камъка с подходящи размери. Крайният резултат представляваше любопитна гледка, но все лак годен за плаване, доколкото можехме да постигнем това с бедния асортимент от сечива, с които разполагахме.

Снабдяването с припаси беше също труден проблем, особено що се отнася до водата. Но тъй като знаехме, че лодката ни едва ли ще да издържи много дни в открито море, не се нуждаехме от голям запас храна и вода. Разрязахме пет-шест кратуни и ги напълнихме от островния извор, а известно количетво раци и стриди, допълнени със запас от кокосови орехи и плодове, ни осигуряваше всичката храна, от която щяхме да се нуждаем по време на дръзкото си начинание.

Преди да напуснем острова, аз заведох другарите си на мястото, където беше заровено съкровището на Даго. Те втренчиха очи в него и дълго стояха занемели. Дългия Джон пръв възвърна способността си да говори.

— Какво възнамеряваш да правиш с това богатство? — запита той. — Да го вземеш в кануто ли?

— Не защото лесно можем да попаднем на самия Даго или на друг пиратски кораб. Във всеки случай, ако ни приберат, ще трябва дълго да даваме обяснения за това съкровище. Ще го скрием на друго място, колкото е възможно по-надеждно. Ако някой от нас се измъкне жив от това приключение, съкровището ще го чака.

Заровихме го при лунна светлина, като грижливо си отбелязахме някои ориентири, по които щяхме да познаем мястото. След това легнахме да спим — последната ни нощ на острова, защото щяхме да отплаваме в зори.

Ала мен сън не ме хващаше. Другарите ми лежаха наблизо, Лен Григс — на една страна, положил глава върху протегнатата си ръка, а Дългия Джон — по гръб и хъркаше юнашки. Завидях на съня им, защото във въображението си аз преживявах отново кошмарните дни, които бях прекарал на ония кървави кораби — „Страшни“ и „Нападател“. По-добре, подсказваше съвестта ми, да си бях останал контрабанден пътник на „Дръж!“, макар и тормозен, отколкото да помагам в избиването и измъчването на много доблестни моряци. Спомних си за сина на испанския капитан, убит, след като бе хвърлил оръжието си. Спомних си за платнохода, опожарен, след като бях обещал на капитана му да не пострадат нито корабът, нито екипажът. Спомних си и за много други случки, всяка от които ме пронизваше с болка. И накрая си помислих за бедния Веселушко Прайс, който бе загубил живота си, след като от вярност бе останал с мен на пиратския кораб. Застенах от мъка, като си спомних греховете си и злодеянията, за които всъщност, аз бях виновен.

Изнурен да лежа буден, с гъмжаща от кошмарни спомени глава, най-после станах и тръгнах да се разходя. Не съзнавах накъде отивам, но скоро се видях пред гроба на Веселушко.

Погледнах грубия кръст, който бяхме побили над главата му, и мозъкът ми пак загъмжа от спомени.