Дневникът на пирата

— Да, направи; и дано старческите ми очи видят предреченото, което ушите ми чуха. „Ще закараш врага си с твоя кораб до бесилката — каза тя, — но корабът ти ще потъне в деня, когато той умре!“ Ала си мисля, че ако някога капитанът пипне пирата, чиито хора убиха сина му, няма да си прави труда да го пази за бесилото. Според мен тутакси ще го погуби, ако някога съдбата предаде неговия враг в ръцете му.

От време на време разказът на стареца се прекъсваше от оня страховит писклив смях, ако могат да се нарекат така звуците, в които имаше повече страдание, отколкото веселост. Внезапно, докато стояхме мълчаливо и размишлявахме върху разказа на стария човек, отдолу долетя поредният изблик на смях, по-ужасен от когато и да било преди, но последван от трясък на чупени мебели и тежък тропот.

— Пак го е хванала лудостта — извика нашият придружител с тревожен глас. — Скрийте се бързо. Свийте се зад люковете.

Тозчас потърсихме предложеното ни убежище и се скрихме тъкмо навреме. Когато коленичих там със свито от страх сърце, надникнах предпазливо иззад скривалището си. Видях капитана с оголена сабя, която лъщеше под лунната светлина, и дори от мястото, където се намирах, ми се стори, че съзрях в очите му див проблясък на лудост.

— Убиецо! Убиецо! — закрещя той. — Покажи се де! — После замръзна на място, сякаш очакваше отговор на предизвикателството си. Но като не го получи, продължи, говорейки през всичкото време с висок пронизителен тон. — Страх те е, а? Но ще те намеря аз, ще те намеря. Ти уби сина ми, а аз ще убия теб. Къде си? Къде си? Покажи се, убиецо, убиецо, убиецо!

Гласът му стигна до такъв див крясък, че усещах като че тъпанчетата ми ще се спукат. След това той почна да сече, да мушка и да се брани, сякаш имаше насреща си невидим за нас противник. По едно време замахна надолу с такъв тържествуващ вик, че си помислих: с разстроения си мозък сигурно си въобразява, че е убил своя мним противник. Въпреки това той не прекрати бойните си действия. Завъртя се със скок, като че друг неприятел го застрашаваше изотзад, и започна пак да се брани и да напира, придружавайки всичко това със същия лудешки смях и крясъци на тържество или отчаяние.

— Горкият човек! — каза Дългия Джон. — Съвсем се е побъркал. Но е лудост да го оставят да броди свободно и да върши поразии. Би трябвало да бъде окован във вериги.

Старецът повдигна рамене, сякаш се мъчеше да ни обясни нещо, което не бяхме достатъчно схватливи да разберем.

— Така му е писано, не виждате ли? — рече той. — Този кораб е прокълнат кораб, а екипажът му е в ръцете на съдбата. Кои сме ние, та да си въобразяваме, че можем да се месим на провидението?

„Капитанът не е единственият луд на борда“ — мина ми през ума, но не казах нищо на глас. Вниманието ми все още бе насочено главно към капитана, който сега с все сила сечеше мачтата. Под лунната светлина той представляваше страшна фигура, размахвайки сабята с цялата си енергия, обзет от безумна жажда за мъст, обаче напразно хвърляше усилията си върху едно безжизнено дърво.

Не зная какво привлече вниманието на лудия капитан. Сигурно някой от нас бе предизвикал лек шум, докато наблюдавахме лудешките му безумства, или може би слухът му, изострен от лудостта, бе доловил слабите звуци на шепнещи гласове. Или пък го подтикна някакъв сляп инстинкт. Каквато и да беше причината, изведнъж той престана да нанася удари на мачтата, обърна се кръгом и задуши въздуха като животно, усетило присъствието на своя враг, после изрева с диво предизвикателство и скочи към мястото, където се бяхме скрили.

Не ни оставаше нищо друго, освен да излезем от скривалищата си, за да отбегнем бесния му напор, или да го посрещнем смело. Аз избрах второто, разчитайки по-скоро на миролюбиво държане, отколкото на някакво оръжие, за да усмиря гнева му.

Когато излязох от скривалището си, той опря дивия си щурм и застана неподвижен, взирайки се в мек объркано, учудено и изпитателно. После взе отново да се приближава, но този път бавно, стъпка по стъпка, като след всяка крачка спираше. Продължи така до момента, когато останаха да ни делят само три крачки, и двамата се загледахме право в очите.

Испанецът все още държеше в ръка сабята си, макар че тя вече не бе вдигната, готова за удар. Що се отнася до мен, аз не посягах към никакво оръжие. Стоях със скръстени на гърдите ръце, наглед безпомощен, ако капитанът нападнеше, ала леко повдигнат на пръстите на краката си, готов да отскоча назад или настрана в случай на опасност. Исках да избягна всякакво сблъскване, ако изобщо това бе възможно, и се мъчех да усмиря лудостта в мозъка на неприятеля си, като гледах право в него и напрягах цялата сила на волята си, за да го обуздая.