Дневникът на пирата

Убеден съм, че викът на стареца спаси живота ни. Колкото и разярени да бяха нападателите ни, те се вслушаха в думите на по-възрастния си събрат. Оръжията, които допреди секунда се размахваха яростно, сега се затъркаляха по палубата и моряците се нахвърлиха върху нас, мъчейки се да ни повалят.

Дългия Джон се сгромоляса почти веднага, повален от петима-шестима испанци, ала съвсем не победен, защото купчината хора върху му се повдигаше и се гърчеше, докато той се бореше да се освободи. Някой скочи върху мен изотзад и една ръка обви гърлото ми така, че едва не ме удуши. Лен Григс се втурна да ми помогне, но четирима юначаги се нахвърлиха върху него и въпреки усилията му го повалиха под общата си тежест.

Всъщност ние нямахме никакъв шанс, но продължавахме да се борим. Чак когато увиха около глезените и китките ни въжени примки и ги стегнаха здраво, най-сетне се признахме за победени.

— Така и третото предсказание на циганката ще се сбъдне — каза старият Стан, като ме гледаше злобно и се мъчеше да спре кръвта, която течеше от носа му. — Вържете ги за мачтата, момчета. Когато капитанът се съвземе, ще ни каже какво да правим с тях.

Глава XIII В САНТА ГАЛМА

Зазори се, а ние все още бяхме вързани за мачтата. Капитанът отдавна бе отведен долу; той пъшкаше силно, но не се бе свестил както трябва. Останалата част от нощта бяхме прекарали много мъчително, страдахме телесно от въжетата, с които бяха пристегнати изтръпналите ни крайници; страдахме и душевно при мисълта, че ще бъдем убити от един луд капитан и така желанието ни да предупредим Санта Галма може никога да не се изпълни.

— Искрено съжалявам, че те въвлякох в това — казах аз на Лен Григс, но той се отнесе пренебрежително към страданията си.

— Нали сме другари? — рече той. — Пък и още не сме умрели. Капитанът може да възвърне разсъдъка си, когато се свести, и тогава ще можем да го убедим да ни закара като пленници в Санта Галма.

Уви, напразна надежда! Около два часа след зазоряване се чу ужасният смях, който така бе късал нервите ви предишната вечер, и това послужи да ни извести появяването на капитана на палубата.

— Къде е моят враг? — кресна той, като се оглеждаше. — Аха! — възкликна, когато ме съзря. — Най-после ще си отмъстя!

Впусна се към мен като диво животно с безумен гняв в очите и пяна на устата. Дори когато дереше лицето ми с нокти, аз го съжалих, че скръбта бе помътила толкова мозъка му, пък виновник за смъртта на сина му бях аз.

— Не зная за какъв ме смятате — успях да избъбря, преструвайки се на спокоен, — но знам, че не съм извършил нищо, с което да заслужа това.

Думите ми явно проникнаха в неговия разстроен мозък, защото той отстъпи крачка назад и ме изгледа лукаво.

— Значи ти не си пиратът, така ли? — подсмихна се подигравателно. — И не си пратен в ръцете ми, за да си отмъстя, така ли? — И избухна в сатанинския си кикот, а пръстите му се прегънаха като нокти на хищна птица, когато се приготви да задере отново лицето ми.

— Пиратът имаше само едно око — обади се един човек от екипажа му. Моряците ни бяха наобиколили и наблюдаваха лудия си капитан; изглежда, и този човек като останалите не беше убеден, че сме пирати. Капитанът се извърна светкавично към него.

— Кой казва това? Значи не си убеден, понеже има две очи, а? Ей сега ще оправим това.

Той се обърна пак към мен и ме обзе ужасен страх, че се готви да извади окото ми. Ако такова беше намерението му, гласът на друг човек от екипажа ме спаси.

— Лепни едно черно парцалче на илюминатора му, капитане, и веднага ще видим дали е пиратът или не.

Предложението бе изпълнено. Аз отново бях принуден да играя ролята на Едноокия, а вярвах, че съм я изоставил.

— Убедихте ли се сега? — запита капитанът, като се завъртя към тях. Разнесе се единодушно ръмжене в знак на съгласие, примесено с ругатни, с които ме обсипаха заради мъртвите си другари.

— А сега иде ред и на отмъщението! — извика капитанът. — Кой ще услужи на капитана си с нож? И то остър. Искам да го забия дълбоко в черното му сърце!

Предложиха му десетина ножа. Един по един той опитваше острието им с върха на палеца си и един по един ги слагаше настрана, докато стигна до ножа на стария Стан. Взе го, опита го, подсвирна от задоволство, опита го пак, после се обърна към мен.

— Ти донесе смърт на сина ми — каза той. — Да видим готов ли си да посрещнеш същата участ.

Като се изключи първоначалното му яростно нахвърля-не срещу мен, сега лудият капитан беше сравнително спокоен в движенията си, което го правеше още по-зловещ в моите очи. Изтръпнал и уморен от толкова дългото стоене завързан здраво, аз бях почти сломен душевно. Криво-ляво успях да събера колкото кураж ми бе останал, благодарение на което можах да застана смело срещу капитана, когато той взе да се приближава с бавни, но застрашителни крачки.

Капитанът задържа голото острие точно пред непокритото ми око, после сложи ръка на ризата ми. Едно силно дръпване и дрехата се разцепи на две, оставяйки голите ми гърди готови за ножа.

Моят мъчител допря ухо до гърдите ми.