Дневникът на пирата

Влязохме в пристанището на Санта Галма късно една вечер и капитанът не можа да дочака до сутринта, за да занесе на брега вестта за залавянето на прословутия Еднооки. Той заповяда веднага да се спусне лодка и с мъка слезе в нея, като ми напомни, че още на другия ден ще увисна окован на бесилката. Върна се към полунощ и прекара останалите тъмни часове седнал до мен, като ту ме обсипваше с всякакви ругатни, каквито му дойдеха на ум, ту описваше живо изтезанията, които щях да изпитам, и смъртта, която ме очакваше, щом бъда свален на брега, ту загубваше самообладание и едва не ме убиваше със собствените си ръце. В един от тези случаи насмалко не ме удуши, та загубих съзнание и когато отново дойдох на себе си, ужасно се страхувах, взирайки се в безумните му очи, че в последния момент може да ме убие и така да ми попречи да предупредя губернатора на Санта Галма.

Настъпи утро, спокойно и ясно. Лудият капитан нареди да ме измият, избръснат и облекат в една от неговите униформи. Искаше да ме представи на жителите на Санта Галма, това беше гордост за него и държеше да ме направи привлекателен в техните очи. В бързането си да ме отведе на брега, за да ме покаже на островните обитатели, той временно забрави за смъртта на бесилката, към която ме водеше.

Развързаха краката ми, същата „услуга“ направиха и на Лен Григс и Дългия Джон. Казаха ни да станем и да слезем в лодката, която чакаше до борда.

Вестта на капитана се бе разнесла мълниеносно. Когато лодката ни опря до кея, видях два реда войници, които чакаха да ни поемат, а от двете страни на улицата, откъдето трябваше да минем, се бяха стълпили безброй хора.

Какво ужасно мъчение е да вървиш между тълпи от себеподобни и да не чуваш нищо друго освен гневни ругатни и хули. Лудият капитан крачеше начело на малката процесия, съвсем обезумял от вълнение. За него имаше възгласи „ура“, примесени със смях, предизвикан от чудноватите му постъпки, защото от време на време той притичваше назад да ми удари плесница Или да ме заплюе. За тримата пленници имаше само псувни. Враждебни очи ни гледаха злостно, груби гласове ни ругаеха, мръсни пестници се размахваха към нас. Дори децата дюдюкаха подигравателно и с красноречиви жестове показваха какво ще ни сполети: като слагаха ръчички около гърлата си, изплезваха езици и въртяха очи, те имитираха човек, който се задушава.

Така вървяхме около триста ярда. Тълпата жадуваше да види как ще страдаме след малко за престъпленията си и два пъти се опита да се докопа до нас. Охраняващите ни войници подхвърляха добродушни закачки на най-настойчивите зяпачи и ги отблъскваха, като спущаха прикладите на мускетите си върху пръстите на краката им или си служеха ловко с лакти. Само веднъж ме докосна друга враждебна ръка освен ръката на лудия капитан, но отговарящият за нас дребен офицер действува така бързо, че обезкуражи всякакви по-нататъшни опити да ме закачат.

Човекът, който посегна към мен, широкоплещест здравеняк с голяма рошава черна брада, бе изблъскал грубо настрана двама от войниците и се бе приближил до мен. Тъй като бях вързан, аз не можех да направя нищо, за да отбегна застрашителния му юмрук, но се постарах да посрещна очаквания удар с безстрашен поглед.

— Ти уби брат ми, измет такъв — кресна той прегракнало. — А сега, ей богу, ще…

Дребният офицер го прекъсна, като мушна цевта на пистолета си в корема му.

— Остави го на мира — каза офицерът спокойно. — Моята работа е да предам поверения ми пленник на губернатора. Не искам да му занеса труп — труп не може да се обеси!

Тъй като пистолетът беше много силен аргумент срещу всякакви своеволия, великанът бе принуден да се върне обратно в тълпата, оставяйки ме да се утешавам доколкото мога с мисълта, че ще бъда заведен при губернатора.

Преди да стигнем до губернаторската резиденция, стана нещо неочаквано. Неравният път, по който се движехме, вървеше малко по нанагорнище. Когато пресичахме под прав ъгъл една улица, едно от разклоненията на която водеше към брега, от ъгловите къщи изскочиха две групи хора. Те хукнаха към нас, размахвайки оръжия.

— На помощ! Да спасим Едноокия! — чух вик сред крясъците и разбрах, че наистина се опитваха да ни спасят. Това бяха бивши пирати и други, които прекарваха няколко седмици на брега, преди да продължат престъпния си занаят. Смятайки ме за член на тяхното братство, те се бяха сговорили да ме освободят. Разнесоха се викове „Дълги Джон! Стари разбойнико!“, които показваха, че някои от нашите бъдещи спасители действително бяха служили на „Страшни“, и неколцина от тях помощникът поздрави по име, докато те със сеч и мушкане си пробиваха път към нас.