Дневникът на пирата

След няколко минути се зададе първата група граждани и войници, най-предните се приближаваха към мен много настървени. Споменът за бягството им при изненадващото нападение на пиратите ги караше да се срамуват от страха си, а сега, когато най-големият пират беше отново в ръцете им, те се мъчеха да прикрият този срам с перчене. Затова се втурнаха към мен с вдигнати оръжия, крещейки гръмко и смело, сякаш щяха да атакуват цяла армия.

Трябва да призная, дребният офицер се опита да ги възпре и шепа войници му се притекоха на помощ. Ала офицерът, все още замаян от удара, който бе получил при схватката си с пиратите, бе „изваден от строя“ почти веднага, а пък войниците всъщност нямаха никакво желание да ме защитят, особено след като неколцина от другарите им бяха убити при опита да бъда спасен. Разгневената сган положително щеше да ме пребие, а не за това бях отказал да избягам с Дългия Джон и Григс.

Като нададох вик, аз мигновено отблъснах тълпата, защото славата на Едноокия като боец изпълваше със страх челните редици. Множеството щеше незабавно да се нахвърли отново върху мен, но аз не бях луд да чакам. Точно отзад стоеше подканящо една отворена врата. С последен предизвикателен вик скочих към това убежище, затръшнах тежката врата подире си и запъхнах резетата в жлебовете им.

Глава XIV СТОЯ ПОД БЕСИЛКАТА

За една мимолетна секунда облегнах гръб във вратата, която ме делеше от моите врагове. Прегракналите крясъци на претърпелите несполука преследвачи, мръсните им псувни и ударите, които започнаха да се сипят върху здравата врата, скоро ме принудиха да побързам да потърся по-безопасно място.

Като тичах към дъното на преддверието да диря заден изход, по пътя си срещнах, един чудовищно дебел човек, който стоеше зяпнал — същинска учудена планина. Нямаше време за вежливи обноски. Забих юмрука си с всичката сила, която можах да събера, право в изпъкналото шкембе. С тих стон на болка човекът се преви на две и падна напред на колене. Стъпих на широката му гърбина и го прескочих. Почти веднага се озовах пак на открито.

Неколцина от преследвачите ми, заобиколили къщата, в която бях намерил убежище, ме забелязаха, когато се катерех по осемфутовия зид, който опасваше градината, нададоха вой като цяла сюрия кучета и ме подгониха. Наведен низко, аз тичах покрай обратната стена на зида, докато стигнах до една врата и преди преследвачите ми да се прехвърлят през зида и да ме видят, се мушнах решително в друга градина.

Положението ми бе станало толкова отчаяно, че всякаква предпазливост беше безполезна. Пипнеше ли ме тълпата, нямаше да избегна смъртта, а Даго щеше да вкара флотата си в пристанището на Санта Галма, без да срещне съпротива, и да плячкоса града. Надявайки се на най-доброто, аз се вмъкнах бързо през задния вход на новата къща и се спрях там, питайки се дали са ме забелязали.

Чувах виковете на преследвачите си в далечината, ала в самата къща цареше гробна тишина. Крадешком се промъквах от стая в стая и установих, че къщата е пуста.

Дотук всичко вървеше добре, но аз исках не само да избягам от яростта на тълпата. Главната ми цел беше да се добера до губернатора на Санта Галма и да му разкажа каквото трябва. Доколкото виждах, единствената ми възможност да сторя това бе, като се дегизирам, затова се огледах да потърся някакъв костюм, с който да заместя крещящата униформа, в която лудият капитан ме бе пременил.

Скоро диренето ми успя и след малко стоях облечен в чер костюм от памучно кадифе, чието сако имаше сребърна гарнитура. Обух светлосиви дълги чорапи и напъхах краката си в чифт непривични, добре излъскани обувки, украсени със сребърни токи. Един зелен пояс, в който затъкнах сабя и пистолет, и една триъгълна шапка, нахлупена на главата ми, ме накараха да се чувствувам доста добре дегизиран, особено когато махнах черното парцалче, представящо ме за Едноокия. Един поглед в огледалото ми вдъхна добра надежда, че няма да ме разпознаят като избягалия пират, когато след малко се осмеля да изляза на улицата, макар и да знаех, че страшно много приличах на мъртвия капитан Грим, независимо дали имах черна превръзка или не.

Хрумна ми да допълня дегизировката си, като се опитам да си сложа фалшивя мустаци, но благоразумно се отказах от тази идея. Такава добавка към дегизировката ми положително щеше да спомогне да ме разпознаят. В замяна на това се постарах да променя колкото може повече изражението на лицето си, макар и да беше съмнително дали това щеше да увеличи шансовете ми.

Убеден, че имам горе-долу добра възможност да се добера безпрепятствено до резиденцията на губернатора, аз скрих свалената униформа и реших, че да се бавя повече, значи да рискувам да ме открият. Промъкнах се до предната врата на къщата, събрах колкото кураж ми бе останал и минах през портала, който водеше към улицата.