Дневникът на пирата

— Вие сте виновен поради неподобаващото си за военен поведение — каза той — и за да изпълня дълга си, би трябвало да ви поставя незабавно под арест. При това положение ще ви дам срок до вечерта да заловите главния си пленник. Другите не са толкова важни, но ако не хванете Едноокия, ще ви изправя пред военен съд!

— Мен ли търсите? — запитах високомерно, промъквайки се по стъпалата. Двама часови кръстосаха мускетите си, за да ми препречат пътя, но аз продължих: — Пуснете ме да мина, глупци такива. Аз съм човекът, който избяга от капитан Хадфийлд.

При думите ми сред тълпата се възцари дълбоко мълчание. Хората не виждаха лицето ми и чакаха озадачени да видят какво ще направи губернаторът.

Той ме огледа изпитателно; щом заговори, в гласа му имаше съмнение.

— Искаш да кажеш, че ти си прословутият Еднооки? — попита той.

На този въпрос отговори един човек с безумен поглед, който носеше прашна униформа и имаше кървава превръзка около главата си. Когато този индивид се измъкна от тълпата, познах, че е лудият капитан, който ме бе докарал като пленник в Санта Галма.

— Чакайте да го видя! — ревна той. — Аз съм човекът, който го плени. Той именно уби сина ми. Бих познал злото му лице, където и да е.

По даден от губернатора знак капитанът бе пуснат да се качи на верандата и щом видя лицето ми, скочи към мен като дива котка.

— Убийте го бързо! — изкрещя той. — Не му позволявайте пак да избяга. Убиец! Убиец!

Двама от стражата го спряха да не се нахвърли върху мен, задържайки го с мъка въпреки възрастта и хилавостта му. Сър Бенджамин се обърна и ме загледа с любопитство.

— Ако вие сте Едноокия, както казвате, какво ви кара да се предадете?

— Не съм казвал, че съм Едноокия, но ме докараха на брега, смятайки ме за него. Ако сложа това парченце плат на окото си, може би ще ме разпознаете по-добре.

Отново си поставих черната превръзка, която ме превърна в капитан Грим, и се обърнах към тълпата. Веднага екнаха проклятия и към мен неистово се размахаха юмруци. Най-предните от тълпата дори успяха да ме достигнат, но бяха задържани от войниците, които образуваха кордон около мен, като си служеха безразборно и енергично с прикладите на мускетите си. Междувременно капитан Хадфийлд и офицерът, който командуваше стражата, застанаха от двете ми страни и ме обезоръжиха.

— А сега — каза губернаторът — може би ще ми обясните защо се предавате, след като веднъж избягахте.

— Тъкмо това исках да направя — рекох аз и му разправих колкото можех по-накратко какво се бе случило, след като за пръв път се качих на кораба на Едноокия. Не се опитвах да оправдая престъпленията си, а разказах всичко както си е било, като наблегнах особено на проектираното нападение на Даго и флотата му срещу Санта Галма. Докато говорех, сър Бенджамин ме гледаше внимателно, почуквайки с дългите си заострени нокти по зъбите си — имаше такъв навик, когато размишляваше.

Разказът ми свърши и аз зачаках да чуя присъдата си. Не можех да очаквам нищо друго освен смърт въпреки предупреждението ми, което можеше да спаси Санта Галма от плячкосване, но това не ме безпокоеше особено. Губернаторът не ме държа дълго в неизвестност; когато заговори, в гласа му имаше сурова нотка, която показваше, че не ми вярва.

— Чудна история — рече той. — И преди колко време пиратският адмирал реши да нападне тази крепост?

Размислих бързо и му казах: преди около пет седмици.

— Нима досега не е имал време да изпълни плановете си? Странно е, че на вас ви е било нужно толкова много време, за да донесете предупреждението, а още по-странно е, че Даго толкова дълго бави нападението си.

— Казах ви истината — възразих разпалено, на което той се изсмя презрително.

— Звучи правдиво, както ви изтъкнах. Все пак странно е, че предвижданото нападение не е станало. Кога според вас корабите на Даго ще влязат в пристанището и ще започнат да обстрелват с гюлета нашите укрепления?

— Може би още днес — отговорих разпалено — и ако ви изненада и ви завари неподготвени, това ще се дължи само на вашата непреклонност.

Раздразнителният губернатор просто почервеня от яд и заподскача насам-натам толкова възмутено, та наистина си помислих, че иска да ме удари. Криво-ляво той обузда гнева си, макар че когато заговори, гласът му стана писклив, а очите му ме гледаха така, като че с голямо удоволствие на часа би ме обесил. Обаче сър Бенджамин беше справедлив човек и думите му доказваха, че желае да се отнесе честно и почтено с мен.