Дневникът на пирата

Тълпата се стичаше покрай мен, всички устремени към една и съща цел. Отначало аз останах на мястото си, отчасти скрит, тъй като все още се колебаех дали да рискувам да се смеся с хората. Като ги гледах, забелязах дребния офицер, който минаваше, носен на рамене от няколко граждани и акламиран като знаменит герой, въпреки че ги ругаеше презрително и сквернословно. Възторжените викове на почитателите му почти заглушаваха гнева му и въпреки че това го ядосваше, тържественото шествие продължаваше да го носи.

— Дребосък, ама голям храбрец, нали? — каза един от прекланящите се пред героя войници, когато се мушнах в навалицата. — Сам държал Едноокия да не избяга, докато един от гражданите го цапардосал изотзад.

— Интересно какво ли ще каже губернаторът, когато чуе, че Едноокия е отново на свобода? — запита друг.

— Сър Бенджамин ще ругае, та пушек ще се вдига, ама няма да му позволим да кастри храброто ни офицерче. Затуй го носим право в къщата на губернатора.

Водейки се от тази новина, аз реших да тръгна с процесията и добре постъпих, защото нямаше да ми бъде лесно да се измъкна от навалицата. За щастие всички бяха толкова увлечени да гадаят как Едноокия ще се добере до брега, че и не предполагаха той да се намира сред самите тях, затова се движех с тълпата, без да възбудя подозрение.

Началото на процесията се спря пред една дълга, ниска, варосана постройка, по цялата дължина на която минаваше веранда, където стояха на пост двама войници. Като видяха приближаващото се множество, те повикаха другарите си, а един офицер кресна на участниците в шествието да спрат.

— Трябва ни сър Бенджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът! — скандираше тълпата и тъй като искането й не получи веднага отговор, повтори възгласа си двойно по-гръмогласно.

— Сър Бенджамин го няма — ревна офицерът почервенял. — Съветвам ви да се разпръснете, иначе ще сметна за свой дълг…

С каквато и заплаха да възнамеряваше да си послужи, тя бе пресечена от множеството, което скандираше все по-разпалено:

— Трябва ни сър Беджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът!

Този възглас бе заменен със смесица от викове „ура“ и дюдюкания, когато губернаторът се яви лично на верандата, и командуващият охраната офицер, който бе заявил, че губернаторът го няма, много се сконфузи от това.

Сър Бенджамин Уолпоул беше нисък, мургав човек, понякога избухлив, но справедлив и енергичен при изпълнението на задълженията си и уважаван от повечето граждани и войници в Санта Галма. Така бях чувал да се говори за него и никак не се учудих, като видях, че тълпата престана да крещи, когато губернаторът вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Защо е тази врява? — попита той. — Капитан Хадфийлд, какво правите тук? Къде са пленниците ви?

Капитан Хадфийлд, офицерът, който продължаваше да седи на яките рамене на неколцина от гражданите, колкото и да му беше неприятно, наведе глава, сякаш той беше виновен за изчезването на Едноокия. Някои от хората, които стояха най-близо до верандата, се помъчиха да обяснят на сър Бенджамин какво се бе случило, но тъй като всички говореха едновременно, губернаторът не можеше да разбере нищо от разказа им и скоро с гневен жест ги накара да млъкнат.

— Ако позволите на капитан Хадфийлд да слезе, той ще може да дойде при мен и да ми докладва — произнесе той с леден глас.

Няколко ритника от капитан Хадфийлд накараха поддържащите го да решат да се съгласят с предложението на губернатора и да позволят на малкия офицер да се спусне на земята. За известно време той се загуби от очи, ала тълпата му стори път и скоро капитанът се изкачи по стъпалата на верандата и застана пред своя разгневен началник.

— Той съвсем не е виновен — ревна глас от най-гъстата част на тълпата. Други също изказаха гръмогласно подобни мнения, но губернаторът рязко им заповяда да млъкнат.

— Аз ще преценя дали е изпълнил дълга си или не — каза той. — Когато чуя доклада му, ще реша какво да предприема. Ако тълпата продължава да се меси, ще наредя на войниците си да опразнят площада!

Тази заплаха донякъде възстанови реда и пред очите на цялото множество капитан Хадфийлд започна доклада си, но толкова тихо, че гласът му почти не се чуваше от мястото, където стоях. Наведената му глава и дълбокото чувство на срам, което се четеше в позата му, показваха, че не умее да се защити добре, и тъй като от минута на минута губернаторът изглеждаше все по-ядосан, реших да си пробия път напред и незабавно да разкрия самоличността си.

Предполагам, че рядко на избягал престъпник му е било толкова трудно да се предаде отново на правосъдието. Мнозина в тълпата възнегодуваха от усилията ми да изляза напред, някои дори се опитаха да ме възпрат. Но тъй като бях силен и отчаяно исках да сложа край на цялата тая работа, аз не се двоумях на удара да отвръщам с удар и макар че при моето преминаване новият ми костюм доста пострада, стигнах до стъпалата на верандата точно когато капитан Хадфийлд завършваше разказа си.

Губернаторът явно не беше никак доволен.