Дневникът на пирата

Спасителната операция беше добре замислена и през първите няколко минути успехът й изглеждаше сигурен. Повечето от спасителите оставиха на другарите си да се разправят с войниците и насочиха вниманието си към зрителите, които стояха наблизо. Хората бяха така наплашени от безмилостните главорези, които бродеха по моретата под знамето с череп и кости, че се пръснаха и побегнаха от страшните пирати, които ги подгониха с рев по същия път, по който бяхме минали, и ги изпроводиха със смесица от ругатни, подигравки и смях. В това време един отбран отряд пирати бе завързал ръкопашен бой с войниците, а трима, единият от тях негър исполин, без да обръщат внимание на опитите да бъдат възпрени, си запробиваха път към нас отстрани.

— Радвам се, че пак виждам теб, капитане! — извика негърът, ухилен до уши, като същевременно ме освобождаваше от въжетата с остър като бръснач нож. — Помниш последен път кога ние с теб биехме заедно, а?

— Да, да, Самбо! — обади се Дългия Джон вместо мен. — Тогава нападнахме бронирания кораб „Ел Нимфа“ и го намерихме празен като бутилка ром, след като двама като теб са локали от нея.

— Точно тъй, сър — съгласи все исполинът, освобождавайки помощника, докато един от другарите му правеше подобна услуга на Лен Григс. — Ама голям кеф беше, кога после изтезавахме екипаж. Ех, голям кеф, нали — и въртеше очи от захлас при спомена за тези страхотии.

Докато ни освобождаваха, няколко души от тълпата, хвърлена в паника от внезапното нападение на пиратите, започнаха да възвръщат смелостта си. Подкрепени от допълнителни войскови части, те се приближаваха бързо с твърда крачка, въпреки огъня, с който ги обсипваха пиратите, скрити във входовете и зад прозорците на близките къщи. Ала завръщащите се не смееха да стрелят, защото нашата първоначална охрана, предвождана от храбрия си дребен офицер, осигуряваше енергично защитата им, макар и при изключително неблагоприятни условия. Напълно ясно беше, че ще трябва да отстъпим бързо, и като изрева гръмогласно на съратниците си, Самбо ги поведе в лек тръс по другия път към брега. Предположих, че там те ще се пръснат из долнопробните кръчми, разположени от двете страни на кея, и ще чакат възможност да тръгнат отново по море.

Зарадвани много, че засега сме опасени, ние тримата тръгнахме подир Самбо, но точно в този момент се сетих за съобщението, което така силно желаех да предам на губернатора на Санта Галма. Спрях се, като оставих Лен Григс и Дългия Джон да продължат бягството си, защото не исках да им навличам участта, която вероятно щеше да ме сполети за моите престъпления по моретата. Най-много се страхувах да не би завръщащите се войници и граждани да си отмъстят за нападението, принудило ги да побягнат, като ме разкъсат на парчета.

Когато оставих оттеглящите се пирати да продължат, аз се скрих в един близък вход и видях, че здравенякът, който по-рано се бе опитал да се саморазправи с мен, но му бе попречило бързото действие на офицера, сега се кани да си отмъсти на този доблестен воин. В разгара на смелата си съпротива срещу нападението на пиратите офицерът бе зашеметен от удар с тояга по главата. Предполагам, че шапката му донякъде го бе спасила, и сега, когато пиратите бягаха, той се бе приповдигнал на лакът, за да стреля подир отстъпващите фигури.

Чернобрадият беше в първата редица на завръщащите се граждани и държеше в ръката си голяма сабя, която бе грабнал отнякъде. Обаче вместо да гони пиратите, внезапно той вдигна ръце като прострелян и се строполи на земята близо до ранения офицер. Лежа там, докато другарите му, преследващи пиратите, отминаха, и тогава внезапно сграбчи офицера, който беше абсолютно неподготвен за такова нападение.

Нямаше да бъде леко на военния, ако аз не се криех близо до него. Тези от хората му, които можеха, се бяха присъединили към подкрепленията, преследващи пиратите, с цел да заловят избягалите пленници. Останалите, включително и лудият капитан, който ни бе предал на властите, бяха или в безсъзнание, или пъшкаха силно от раните си. Едрите ръце на брадатия, вкопчили се в гърлото на офицера, му пречеха да извика за помощ и сигурно щеше да бъде извършено убийство, ако не се бях притекъл на помощ.

— Ще те науча аз да не се месиш на Черния Джейк! — чух да мърмори побойникът точно когато скочих върху него.

Завърза се ужасна борба. Навремето често се борех на шега или наистина с хора от всякакви националности и с всякакъв ръст, но никога не бях се сблъсквал с такъв застрашителен противник. Преди всичко аз бях отслабнал от лошото хранене през време на пленничеството си. Освен това ръцете ми още бяха изтръпнали от стегнатите въжета, с които доскоро бяха вързани, и ми беше мъчително да си служа с тях. И най-после Черния Джейк беше не само по-едър и по-силен от мен, но и умееше по-добре да се бори и каквато и хватка да опитвах срещу нето, той я парираше лесно и отвръщаше с нова.