Дневникът на пирата

Мълчаливо се качихме на нашето разхлопано кану и Лен Григс размаха греблата, а помощникът управляваше с помощта на грубо издялано кормило. Дълго преди да стигнем до сянката на кораба, аз извиках силно: „Ехей!“, тъй като не исках да ме вземат за враг.

— Кой сте вие? — долетя глас от кораба, макар че не можех да различа никаква фигура на палубата му.

— Трима прокуденици, от един месец изоставени на този остров — отговорих аз на испански, нарочно преувеличавайки времето, което бяхме прекарали на остров Череп, за да не ни заподозрат, че сме участвували в нападението срещу закотвения кораб.

— Не трябва да се качвате на борда — каза гласът. — Най-добре се върнете на острова. Това е нещастен кораб и много опечален.

— Нима ще откажете да вземете на борда си корабокрушенци? — извиках аз.

— Не отказваме, само предупреждаваме. Ако дойдете на борда, това ще бъде на ваша отговорност. Както казах, имаме си тревоги.

— Пригответе се да ми подхвърлите въже — бе моят отговор и с мощни загребвания Лен Григс подкара кануто. Човекът, който ни следеше от палубата, почака почти да се приближим до борда и чак тогава се показа, след което с кратко „Дръж!“ пред носа ни бе хвърлено въже с примка.

Дърпайки бързо ту с едната ту с другата си ръка, аз притеглих кануто до борда на кораба, а после се изкатерих по въжето. Дългия Джон и Лен Григс ме последваха и застанахме един до друг на палубата в очакване човекът, който ни бе следил, да продължи разтвора.

Луната грееше толкова силно, че лесно можехме да различим чертите на човека, а и самите ние бяхме ярко осветени. Въпреки това той вдигна фенера, който държеше в ръка на височината на рамото СИ, и се взря в нас със свъсени вежди като през гъста мъгла.

— Можем ли да се видим с капитана? — попитах аз. — Или той спи?

Едва произнесох тези думи и отдолу избухна гръмлив и продължителен лудешки смях, от който по цялото ми тяло полази студена тръпка на страх.

— Не, не спи — отговори човекът, който държеше фенера. — Де да спеше! Минаха много тягостни дни, откакто пиратският кораб, проклет да е, прати, главорезите си на борда ни. Много тягостни дни и нощи, и мисля, че оттогава не е мигвал. Луд е той, съвсем луд. Те убиха сина му, разбирате ли.

Колкото и обикновени да бяха последните му думи, те жегваха по-дълбоко от всякакво гневно обвинение. Човекът ни гледаше, като че очакваше да коментираме казаното от него, но като видя, че мълчим, продължи:

— Сега той живее за едно-единствено нещо. Отмъщение! С часове седи, размишлява и точи ножа си. Понякога тича насам-натам из кораба и замахва с ножа си срещу всекиго, когото види. Луд е той, луд; а това е един нещастен кораб. Аз съм стар и ако послушате съвета ми, ще се върнете на брега, докато имате време. Нищо освен гибел и смърт не очаква ония, които плават с този кораб.

— Защо не оковете капитана? — предложи Дългия Джон, пренебрегвайки съвета на испанеца.

Старият моряк ни изгледа със съжаление.

— Кой може да избегне съдбата си? — попита той. — Та нали циганката му предрече всичко това вечерта, преди да отплаваме? „Синът ти ще падне от лъскава стомана“ — каза тя, но капитанът и синът му (който стоеше до него) само се изсмяха и се потупаха един друг по гърба, смятайки това за голяма шега. Ала сабя на пират го съсече и сега той лежи, увит в хамака си, с привързана за тялото оловна тежест, за да не изплува. „Ти ще убиеш най-добрия си приятел“ — предрече тя и капитанът пак се изсмя, защото той и помощникът му бяха приятели от дълги години като Давид и Йонатан14. Ала се случи точно така, както бе казала.

— А как стана? — попитах аз.

— Нали ви казах? След като пиратските лодки ни оставиха, трябваше да задържим капитана, защото искаше да стреля по тях, а се бояхме да не би да се върнат и да подпалят кораба. След това той седя кажи-речи един час, загледан в мъртвия си син, подпрял брадата си с ръка. После внезапно се засмя диво, както го чувате сега, и скочи на крака. Грабна една сабя, която още се търкаляше на палубата с потъмняло от кръв острие, и взе да я размахва насам-натам като луд, какъвто си и беше. Помощникът тръгна към него, заговори му кротко, замоли го да се прибере Долу в каютата си й да си почине малко. Ала докато помощникът беше все още на шест ярда от него и нищо не подозираше, капитанът се хвърли върху му, както хрътка се хвърля към гърлото на елен. Помощникът нямаше възможност да се защити. Той падна, в същия миг лудостта на капитана премина и той застана, загледан в най-добрия си приятел, когото току-що бе убил, от сабята му продължаваше да капе кръв. „Проклетата циганка каза истината — извика той и захвърли сабята така, че тя падна далеч в морето. — Син и приятел загубени в един и същи ден. Жестоко, жестоко, жестоко!“ Може да ви се стори глупав начинът, по който ви разказвам, но точно тази дума изрече, трижди я повтори, кънтеше в ушите ми като най-печалния погребален звън, който е звучал някога.

— Направи ли циганката и други предсказания? — запита Лен Григс след малко.