Дневникът на пирата

Когато след малко вдигнах очи и видях в залива закотвен висок кораб, за миг помислих, че той е халюцинация. Но почти веднага проумях, че е действителен и че ми се представя възможност да избягам от острова, и закрещях от силно вълнение:

— Платно! Платно!

Ехото повтори думите ми: „Платно! Платно“, но се сетих, че първо трябва да събудя другарите си и да стигнем колкото може по-бързо до брега, да не би непознатият кораб да отплава през нощта и да ни остави само крехкото кану. Ето защо хукнах с всички сили обратно, като се провирах и дори прескачах храстите по пътя си, препъвах се в камъни и се блъсках в дървесни стволове, докато най-сетне, задъхан, натъртен, но ликуващ, застанах до спящите си другари и ги разтърсих грубо, за да ги събудя.

— Какво има? — попита тревожно Дългия Джон, посягайки към една сопа.

— Кораб! Кораб! — завиках аз. — В залива е Бързо! Бързо! Може да ни закара до Санта Галма.

— Ами ако е Даго? — предположи Дългия Джон — В такъв случай по-добре да се скрием.

— Не е Даго, сигурен съм в това — отвърнах, — нито който и да е от корабите, които бяха с флотата му в оня ден, когато се качихме на неговия кораб. Все пак — продължих, осенен от внезапна мисъл — струва ми се, че и по-рано съм виждал някъде този кораб. Спомням си ясно очертанията му.

— Най-добре първо да го разучим тайно — изсумтя Дългия Джон, преднамерено обливайки със студен душ възкръсналите ми надежди. Както ми каза по-късно, тогава той помислил, че сънувам или си въобразявам, че виждам кораб в залива.

— Да, да — подкрепи го Лен Григс трезво. — Ако избързаме, сами ще си пъхнем главите в примката. Ще го разгледаме добре скрити между дърветата, преди да се осмелим да се качим на него.

Когато стигнахме удобно място, откъдето можехме да наблюдаваме закотвения кораб, Дългия Джон се развълнува почти колкото мен.

— Но това е един от корабите, които сме нападали — отсече той. — Я да видим, как се казваше? Аха, това е испанецът, разбира се. Не си ли спомняш?

Много живо си припомнях. Беше корабът, чийто капитан бе стрелял срещу мен, когато се отдалечавахме с лодки от плячкосания му съд, и имаше пълно право, защото по моя вина синът му бе намерил смъртта си.

— Изключено е да се качим на борда му и да помолим да ни закара до Санта Галма — рече Лен Григс — Хората му бързо ще познаят, че сме от пиратите, които го нападнаха.

— Аз пък не съм толкова сигурен, Лен. Можем да свалим част от дрехите си, а другите да накъсаме на дрипи. Не е благоразумно да се качвам на борда му в дрехите на Едноокия. Но вижте! Ако съблека тази куртка — и подкрепих думите си с дело, — и разкъсам панталоните си на парцали, кой ще познае, че съм бил капитанът на „Нападател“? Вие двамата сте изложени на още по-малък риск.

— Ще ти кажа откровено, това не ми харесва — заяви Григс. — Оня испански капитан те огледа добре от глава до пети с проницателните си очи. Бас държа, че всяка твоя чертица се е запечатала ясно в мозъка му. Какво ще кажеш ти, Дълги?

Дългия ме огледа продължително и критично, като сви устни, преди да отговори.

— Хм, има известен шанс, макар и, откровено казано, малък. Имайте предвид, че Бърт тогава носеше превръзка на окото си. Сега вече я няма. И как е възможно един пиратски капитан да бъде намерен изоставен и безпомощен тук? Според мен има известен шанс.

— Тогава ще се възползуваме от него — заявих аз; и макар че Лен Григс още се съмняваше, а Дългия Джон съвсем не беше въодушевен, те тръгнаха предано с мен към мястото, където бяхме скрили примитивното си кану.

— Каквото и да се случи — казах аз, — трябва да се опитаме да предупредим Санта Галма. Дори и да ни закарат там оковани, за да ни съдят като пирати, все пак ще можем да изкупим злодеянията, които сме извършили, като предотвратим нападението на Даго. Макар че ти не заслужаваш такава участ, Лен, защото не си се присъединявал към екипажа на „Нападател“.

Спряхме се отстрани до кануто, преди да направим последната стъпка, която можеше да ни доведе до позорна смърт. За миг си помислих дали да предложа на Лен Григс да остане на острова, с надежда да бъде прибран от някой минаващ търговски кораб. Един поглед върху суровото му, но честно лице ме накара да променя решението си. Въпреки че помощникът и аз бяхме вършили злодеяния, Лен Григс ни бе удостоил с приятелството си и беше готов да отиде навсякъде с нас, дори и пътят ни да водеше към бесилката. Сякаш подтикнати от някаква обща, макар и неизказана мисъл, всеки от нас протегна ръка и тримата си ги стиснахме горещо; при докосването усетихме как ни прониза странна тръпка на мъжество и другарство.

— Имам чувството, че ни очаква опасност — каза Дългия Джон, — но няма защо да се страхуваме, свикнали сме на опасности. Каквото и да се случи, приятели, ще бъдем рамо до рамо, нали?

— Ще бъдем рамо до рамо! — повторихме ние и всеки знаеше, че другите говорят истината.