Дневникът на пирата

Гневът ми, който пламна като огън в мига, в който видях горящия кораб, внезапно охладня, но стана неизмеримо по-страшен. Аз бях решен или да се върна и да се опитам да спася екипажа на обречения кораб, или да умра при този опит. Като дадох знак на Дългия Джон и другите двама приятели да извадят оръжията си, аз изтеглих своите пистолети и бавно се прицелих в обезумелите от веселост хора.

Те изглеждаха толкова погълнати от своя див и варварски танц, че не обръщаха внимание какво правя. Единия пистолет насочих към Бабаита, другия — към Черния Джим, и двамата нещо като водачи на останалите. Пръстите ми се опряха плътно на спусъците и почти ги натиснаха, но се поколебах да убия дори негодници като тях, без да им дам възможност да спасят живота си.

Ето защо в последната секунда промених решението си и стрелях с единия пистолет над главите на развеселените пирати. Песента им секна в миг и мнозина останаха в позата, в която се намираха.

— Размирни кучета! — ревнах аз. — Веднага се връщаме на кораба, който сте подпалили.

Бабаита беше опиянен от успеха на плана и сляп за всякакво благоразумие.

— Я го чуйте Едноокия, бъбривия пастор — подзе той и посегна към пистолета си. Преди да успее да го приготви за стрелба, моят проговори и оръжието му изтрополя на палубата. С ругатня той стисна ранената си китка с лява ръка.

За една кратка секунда изглеждаше, като че моряците ще се впуснат към нас и ще ни пометат. Но видът на моите поддръжници и насочените ни пистолети, както и липсата на водач, ги възпря.

Без да губя време да презареждам пистолетите си, аз взех сам кормилото и оттам закрещях команди, които бяха изпълнени, макар и неохотно. Бавно поехме обратно при насрещен вятър, като нито за миг не изпущах от очи нещастната „Златна котва“.

Пожарът я бе обхванал бързо и сред обгърналите я гъсти валма дим вече се виждаха подскачащи огнени езици, които скоро запълзяха нагоре по мачтите и зализаха лакомо платната. Но не виждах хората от горящия кораб да се спущат в лодките си и като поразпитах, узнах, че лично Бабаита ги е направил негодни за плаване, докато вниманието на помощника е било отвлечено другаде.

Преди да се приближим достатъчно, за да можем да помогнем с нещо, се чу страшна експлозия и небето потъмня от горящи или почернели отломки, изхвръкнали високо във въздуха. Без да обръщам внимание на падащите останки, аз продължавах напред с надежда да пристигна поне навреме, за да спася някои от екипажа на кораба. Но макар че търсихме дълго, намерихме само един човек, почти в безсъзнание, вкопчил слабите си пръсти в почерняла греда.

Той бе вдигнат внимателно на борда и положен на палубата. Като съзря Дългия Джон, когото вероятно сметна за капитан на нашия кораб, той се поизправи на лакът и го загледа с омраза.

— Дано и твоят кораб да свърши като моя — изрече човекът напрегнато. — Ти обеща да пощадиш живота на хората ми и да запазиш кораба, ако ви оставим да ни грабите безпрепятствено. Ние изпълнихме нашата част от споразумението, а в замяна на това вие изгорихте кораба ми и избихте моите хора. Има бог на отмъщението и може би той ще се погрижи да ви сполети участта, която заслужавате. Вие, пиратите, сте изметът на моретата, гниещи водорасли, и заедно с всички честни моряци аз ви заплювам.

Той се изплю безсилно на палубата и презрението му прониза сърцето ми като с нож. Засрамен, коленичих до него, готов да му помогна, но последната му предизвикателна постъпка му бе струвала живота.

Глава XI ИЗОСТАВЕНИ НА ОСТРОВ ЧЕРЕП

„Край на пиратството!“ — такава клетва дадох аз и Дългия Джон, Лен Григс и Веселушко Прайс, бяха много доволни да чуят решението ми. А и самите моряци не възразиха нищо, когато заповядах корабът да поеме курс към остров Череп. Приближавахме се предпазливо, очаквахме да заварим там скрити един или повече от корабите на Даго. Опасенията ни се оказаха неоснователни. След като обиколихме целия остров, за да се уверим в това, ние вкарахме кораба си в едно удобно убежище от североизточната му страна и спуснахме котва.

На другия ден всеки член на екипажа гореше от нетърпение да слезе на брега. „Съкровище“ — тази магическа дума беше на всяка уста, а мисълта за съкровището — във всяко сърце. Неколцината, които трябваше да оставя на борда, за да пазят кораба, ме гледаха накриво.

Преди лодките да отплават за брега, аз се разпоредих, ако намерят Бърт Дебнъм или Сондърс Тъмния, да ги вържат, да запушат устата им и веднага да ги доведат при мен. Най-много се страхувах да не би Сондърс Тъмния да се разбъбри, че капитан Грим е мъртъв, и моряците, разбрали, че съм измамник, да забравят страха, който Едноокия дълги месеци бе всявал сред тях с деспотичната си власт, да ме уловят и да ме погубят.

Търсачите се разделиха на групи от по трима-четирима и на всеки отряд бе възложено да изследва определена част от острова. Ако станеше нужда, един изстрел от дългобойното оръдие на „Нападател“ щеше да послужи като сигнал за връщане.