Дневникът на пирата

Испанският капитан, съвзел се донякъде от удара, който му бях нанесъл, следеше всяко мое действие с ярост в тъмните си очи. Обаче не помръдна да се намеси, докато пиратите не се спуснаха в лодките и аз самият не се приготвих да ги последвам.

— Убиец! — извика той. — Някой ден може да те срещна пак и да отмъстя за коварството ти. Синът ми лежи там, съсечен от твоите хора, след като се бе предал. А ти му обеща пощада!

— Сеньор! — отвърнах аз на неговия език. — Вие имате пълно право да се гневите, но ви се кълна, че съжалявам за случилото се. С радост бих кръстосал сабята си с вас, ако така можех да върна живота на сина ви. Но вече няма да има никаква полза от това.

— Освен отмъщение — кресна той, устремявайки се към мен с вдигната сабя. Тъй като исках да избегна схватката с него, аз скочих бързо в лодката и заповядах на гребците да подкарат.

— Не само убиец, но и страхливец! — изрева испанецът, като скочи на парапета и се улови за въжетата. Пренебрегнал възможните последици, той насочи пистолет към мен и стреля, но прицелът му бе толкова неточен, че куршумът плясна във водата край борда.

— Я да се върнем и да опечем тоя дърт глупак — извика Бабаита, а друг вдигна мускета си, за да застреля испанеца, който крещеше и ругаеше като побъркан, докато уплашените му хора го уловиха и дръпнаха от парапета.

— Оставете го — казах аз. — Свали си мускета, Смътс. И без туй вече достатъчно зло му причинихме.

Не пропуснах да забележа ироничните погледи, който си размениха пиратите, но сметнах за благоразумно да се престоря, че не ги виждам. „Едноокия се размеква на стари години“ — каза един от тях, без да си дава труд да сниши гласа си до шепот. „Мек като медуза!“ — подхвърли презрително друг също тъй непредпазливо.

Разбира се, аз трябваше веднага да прекратя подобни бунтовни забележки, но едва ли вече щеше да има полза от думи и заплахи, пък и ме отвращаваше мисълта да проливам повече кръв, била тя и кръвта на тези демони в човешки образ. Затова си седях така, като че ли не чувах нищо, ала в лицето ми нахлу гореща кръв и се радвах, че здрачът скрива изчервяването ми.

Няколко дена минаха в бездействие. Много от хората взеха да настояват шумно да се върнем веднага на остров Череп. Аз отхвърлих предложението им, тъй като бях уверен, че след като установи, че съкровището му е откраднато, най-малко една седмица Даго ще следи това място. Всички пирати роптаеха, задето не се виждат никакви „трофеи“, и целият кораб бе пропит от дух на брожение. Почти ежечасно се случваха кавги и сбивания и всеки път, когато се появявах на палубата, хората ме посрещаха намръщени и с мърморене, което често ставаше така очебийно, че можеше да се нарече открито бунтарство. Макар че тези обиди ме ядосваха, аз запазвах пълно самообладание, решен да не довеждам нещата до фатален сблъсък, ако той изобщо можеше да се избегне. Откровено казано, през всичкото време се чувствувах като в барутен погреб, заобиколен от врагове, готови всеки момент да хвърлят горяща клечка, която ще ме запрати в небесата.

Напрежението отслабна поне временно, когато един ден в зори се озовахме на по-малко от половин миля от някакъв висок бриг, носещ се в наша посока.

Бабаита, който пръв го забеляза и ме измъкна от койката ми, потриваше радостно ръце, като гледаше към платната му.

— Голяма плячка ще падне, капитане, ще мога да си наваксам оная, дето я изгубих през нощта, когато избягахме с „Нападател“. И се надявам този път да не бъдеш толкова мек с пленниците.

— Няма да бъда толкова мек с екипажа си — бе моят отговор, — ако продължава да мърмори. Целта ни е плячка, нали, а не колко нещастници можем да пратим на морското дъно!

— Бога ми, няма съмнение, ти ставаш пастор — каза тоя тип, но побърза да се отдръпне, когато направих една крачка към него със свити юмруци. Ала дързостта на тоя човек беше достатъчно доказателство за бунтарското настроение на екипажа. Сведенията, донесени от Дългия Джон, Веселушко и Лен Григс, също ме накараха да закопнея за деня, когато съкровището на Даго ще бъде докарано благополучно на брега и „царуването“ ми като капитан Грим ще свърши.

Когато вдигнахме пиратското знаме заедно с ужасния флаг, под който плаваше Даго, видяхме, че хората от палубата на брига се раздвижиха тревожно. Но ние бяхме толкова близо до него, че той нямаше никакъв шанс да избяга и аз се надявах цялата работа да мине без кръвопролитие.

Нашите артилеристи вече бяха заредили оръдията и се целеха. Бързо им заповядах да не стрелят, докато не дам знак. Въпреки това един от тях предизвикателно приближи фитилния палник. Аз бях изтеглил до половина пистолета си, за да го застрелям, но Дългия Джон уреди работата, като повали този тип с удар зад ухото.

— Смърт чака следващия, който не ми се подчини! — извиках аз, надявайки се, че след като изрекох тази закана, не ще стане нужда да подкрепя думите си с дела. — Кормчийо, доведи кораба до оня бриг така, че да могат да ни чуят.