Дневникът на пирата

Онова проклето съкровище, което бях скрил на остров Череп, беше непреодолимо изкушение, подтикващо ме да продължавам да бъда Едноокия. Мисълта, какво значение би могло да има това бъдеще, така бе завладяла въображението ми, че останах глух за увещанията на Веселушко и Лен Григс да се откажа веднага от тази смъртоносна игра. Колко глупав съм бил! Ако бях ги послушал, колко излишни страдания можех да спестя на други хора, да не говорим за многобройните ми безсънни нощи, когато ме преследваше споменът за ужасите, в които участвувах.

Може би си заслужава да отбележа една-две случки, станали в промеждутъка преди нападението срещу Санта Галма и неочаквания ни престой на остров Череп. През това време преследвахме и пленихме три кораба и всяко нападение лепваше ново петно върху съвестта ми.

Първия от тях забелязахме по пладне и го настигнахме точно преди мръкване. Тъй като не искаше да се предаде, оръдията ни се насочиха към него и главният артилерист, Джос Гейм, като прояви обичайното си умение, при втория опит събори една мачта.

— Приближи се до борда му — заповядах на кормчията. — Ако не побързаме, ще се мръкне, преди да успеем да се прехвърлим на него.

Испанци с пламнали очи се бяха строили да ни посрещнат и тъй като не очакваха пощада от нас, бяха готови да умрат в бой. (Когато всички бяхме наскачали на неприятелската палуба, екна залп, който повали моментално пет-шест наши хора.

Другите се поколебаха за мит, ала Дългия Джон и аз се закрепихме на палубата и се заловихме юнашки да сечем наоколо. Не останахме дълго без подкрепа. Нашите хора се прехвърлиха през фалшборда с гръмогласен боен вик, решени да отмъстят за падналите си другари. Испанците отстъпиха пред свирепия ни щурм, но все пак упорито продължаваха да се бият, въпреки че ние далеч ги превъзхождахме по численост. Спомняйки си в разгара на боя за споразумението си с Дългия Джон по възможност да няма излишно кръвопролитие, аз извиках на биещите се срещу нас моряци, че ако се предадат, животът им ще бъде пощаден.

При тези мои думи в боя настъпи затишие. Пиратите ме загледаха смаяно, сякаш ме помислиха за полудял. Хората от нападнатия кораб също се учудиха, че пират говори за пощада. А думите ми, изглежда, прозвучаха искрено, защото мнозина от тях захвърлиха оръжието си, готови да се предадат, само и само да спасят живота си. Представете си ужаса ми, когато някои от моите хора, след като се бяха поспрели за малко от изненада, продължиха да секат и да колят и преди да успея да се намеся, убиха неколцина от вече невъоръжените противници.

— Подъл гад — кресна испанският капитан, като скочи към мен със святкаща сабя. Аз се предпазих от яростния му напор и като видях, че е глупаво да се опитвам да му обяснявам, замахнах с все сила и забих юмрук право в стомаха му. Той мигновено се преви и легна безпомощно на палубата, като пъшкаше слабо.

— Стига толкова избиване — викнах аз и подпомаган от Дългия Джон, заудрях сабите на най-предните от моите хора. — Кълна се, че ще съсека следващия, който наруши заповедта ми — креснах гневно, когато Бабаита посегна с оръжието си да промуши испанеца, повален от моя юмрук.

Моряците навъсено прибраха оръжията си и към мен се стрелнаха много гневни погледи. Ала никой не посмя да продума, като ме видяха изпаднал в ярост, вбесен от това, че някои продължиха да се бият след предложението ми да пощадя живота на предалите се, а още повече ме беше яд на себе си, че следвах занаята на Едноокия, с което станах истинският виновник за избиването на хората, захвърлили оръжията си.

Мъртвите бяха хърлени зад борда и работата по разграбването на кораба започна. Щом плячката бе пренесена на „Нападател“, хората се заловиха с Подготовка за взривяването на плячкосания кораб. Заповядах им да престанат и бунтарският им дух се разпали отново.

— Какво ти е хрумнало, капитане? — изръмжа Малчо, който рядко се бе обаждал в мое присъствие от деня, когато едва не свърших с него, задето не изпълни една заповед. — Да не мислиш да ставаш пастор, а?

Недодяланата му шега накара моряците да се закискат грубо. Те бяха настръхнали, готови да се разбунтуват, ако се намереше смелчак, който да ги поведе. Колкото и голям злодей да беше Едноокия, много показателно за неговото влияние като командир се оказа това, че осемнайсет месеца бе управлявал своя екипаж от главорези и макар че много пъти те насмалко не се бяха разбунтували, все пак винаги бе съумявал да ги обуздае.

— Искаш да знаеш какво мисля? — запитах аз. — Мисля, че е крайно време Малчо да се научи да си затваря устата, иначе ще увисне на мачтата като танцуваща кукла.

От този момент нататък волята ми повече не бе оспорена. Плячкосаният кораб, половината от чийто екипаж бяхме избили, бе пощаден и тъй като все още бе годен за плаване, предоставихме го на оцелелите — ако могат, да се доберат до някое пристанище.