Дневникът на пирата

Крайно време е да се намеся, помислих аз и излязох напред, като същевременно издърпах от пояса си един пистолет. Дългия Джон като верен приятел беше близо зад мен.

— Стига, Сюъл — казах аз. — Няма нужда да се биете повече.

Сюъл се спря и гневът в очите му угасна.

— Прав сте, сър — рече той. — Аз не исках да сторя нищо лошо на тоя дребосък, ала когато ме замери с ножа си, малко кипнах.

Дощя ми се да стисна ръката на този човек за думите му и за честността, която бе проявил към Веселушко Прайс. Но трябваше да поддържам ролята на Едноокия, затова се престорих на разгневен.

— Запита ли някой от вас дали може да се биете с ножове? — изрекох строго.

— Не, сър — отговори Сюъл, — но като видях, че гледате, помислих, че не желаете да ни опрете.

— Доведи ги в каютата ми — заповядах на помощника. — Аз не ще търпя да се нарушава правилникът на моя кораб. Няма да е зле всеки от вас да опита камшика или да се повлачи под кила на кораба.

Тръгнах си с горделива походка, силно разлютен на вид, тъй че оставих подире си уплашена шайка пирати. За влиянието, което Едноокия имаше над екипажа си, донякъде показателно бе и това, че макар да командуваше такава противна сбирщина главорези, много рядко някой от тях се опитваше да се възпротиви на волята му. Чрез смъртта му и моята маскировка тази власт, упражнявана от него, бе преминала в мои ръце.

Преди да сляза в каютата си, аз огледах хоризонта да потърся корабите на Даго. Два от тях още се виждаха, но едва забележимо. Третият вероятно бе спрял при остров Череп. Успокоен, че опасността от морски бой е толкова далечна, продължих пътя си към каютата.

Сюъл бе доведен пръв. Аз го изгледах строго, ала той срещна погледа ми, без очите му да трепнат. Въпреки свирепите атаки на Веселушко Прайс срещу него, този човек почти нямаше драскотина.

— Е — заговорих аз, колкото можех по-гневно. — Имаш ли нещо да кажеш?

— Нищо, сър.

— Какво предизвика сбиването?

— Нещо, което казах на Веселушко Прайс, сър.

— И какво беше то?

— Казах му, че смятам Бърт Дебнъм за много честен човек, и се изненадах, че излезе подлец, способен да окраде другарите си.

— Така ли? — възкликнах аз, зарадван да чуя, че е имал такова добро мнение за мен, макар че това не промени решението ми да не допущам останалия екипаж до съкровището. — И какво направи Веселушко?

— Скочи върху мен и ме удари, преди да успея да се подготвя. Все пак не му връзвам кусур за това. Дебнъм му беше приятел и естествено, не му е било приятно да чуе лоши думи за него, макар и да са верни.

Освободих Сюъл със Строго предупреждение, направено просто формално, защото никои от екипажа не биваше да се усъмни, че аз не съм истинският им капитан. След това бе въведен Веселушко Прайс, натъртен, насинен и с много жалък вид. Заповядах му да запъхне резето на вратата.

— Е? — попитах го аз. — Имаш ли да кажеш нещо?

Тогава той избухна и ми наговори какво мисли за мен, за кораба и за целия му екипаж.

— Никога нямаше да се главя при вас, ако не беше Бърт Дебнъм — заяви той, — а ти или си го оставил на пустия остров, защото съм сигурен, че никога не би дезертирал, без да ми подшушне това. А сега можеш да правиш с мен каквото пожелаеш: обеси ме, накарай ме да вървя по дъската, изтезавай ме, ако щеш, пет пари не давам за цялата ви шайка, мръсни…

— Спокойно, Веселушко! — смъмрих го аз и махнах черното парцалче от окото си. За миг Веселушко зяпна, прекъснал внезапно словоизлиянието си. После с радостен писък на удивление се хвърли върху мен и почна да ме щипе и да ме удря с юмруци, за да се увери, че наистина съм аз.

— Но, какво значи всичко това? — попита той озадачен, когато първоначалното му вълнение се поуталожи. В отговор аз му разказах как бях започнал да играя ролята на капитан Грим, как Даго едва не бе ме убил и какво се бе случило предишната нощ.

— Също като в книгите — произнесе се Веселушко поразен когато завърших разказа си.

Той поседя мълчаливо, после ме погледна.

— А сега ще зарежеш тази пиратска игра, нали? — запита тревожно. — Това не е работа за теб, не съм ли прав, друже?

Но аз бях потиснал в сърцето си силното желание, което Веселушко изрази с думи. Не исках да призная силното си отвращение от пиратския занаят, макар и дълбоко в себе си да знаех, че то е искрено. Вместо това си спомних всичките неволи и жестокости, изтърпени по принуда, след като бях разбил един кораб при корабокрушение, макар и не по моя вина. Понасях глад, ритници, бой и презрение, докато последният ми период на страдания при жестокия капитан Хокинс не ме накара най-сетне да обявя война на цялото човечество така, както човечеството бе обявило война на мен.

Мислите ми толкова ме разпалиха, че се възмутих дълбоко от предложението на Веселушко Прайс да зарежа пиратството.

— Какво? — възкликнах аз. — Да се откажа от властта си над този екипаж и от възможността да сложа ръка на съкровището на Даго, за да се върна отново към живота, който водех на борда на „Дръж!“? Ти луд ли си, Веселушко, да ми предлагаш такова нещо! Аз оставам тук, дори и да има опасност, силните усещания на този живот изкупват всичко.