Дневникът на пирата

Веселушко въздъхна, но явно усети, че е безполезно да се опитва да ме разубеждава.

— Е, ще ти бъда верен, друже, както винаги досега. Но съжалявам за решението ти. Още отначало, когато се присъединих към пиратите, аз имах чувството, че ще бъда убит на този кораб. Това не можа да стане на „Страшни“, защото той потъна, но кой знае защо пак съм сигурен, че ще ме сполети насилствена смърт, и то мен, който винаги съм мечтал да си умра спокойно в леглото.

— Глупости — казах аз, но не успях да го ободря и след малко той тръгна да търси Лен Григс.

— И той като мен ще се зарадва, че си още жив, и ще съжалява, че си решил да продължаваш да се занимаваш с пиратство!

След малко на вратата се почука и в отговор на поканата ми влезе Лен Григс. Преди да успея да му разкрия самоличността си, той запъхна резето на вратата и протегна ръка.

— Зарадвах се, като узнах, че си жив и здрав, Бърт Дебнъм — започна той.

— Значи все пак Веселушко ти е казал. А аз му заръчах да не говори — произнесох разочаровано.

— Веселушко не ми е казвал нищо, а очите ми подсказаха това. Едноокия нямаше навик да щрака с пръстите на лявата си ръка, когато е развълнуван. Освен това Едноокия не ближеше толкова често горната си устна. А Бърт Дебнъм имаше и единия, и другия навик.

Много се ядосах и се разтревожих, че маскировката ми е разкрита. Щом един човек можеше да прозре през нея, същото можеха и други. Лен Григс направи всичко възможно, за да ме успокои.

— Малцина умеят като мен да наблюдават подробностите — каза той. — Никой на кораба не подозира, че ти си друг, а не капитан Грим, сигурен съм в това. Но сега един малък съвет… — и подобно на Веселушко Прайс се опита да ме разубеди да не оставам пират.

Когато искам, аз съм много упорит, и му заявих твърдо, че няма да пропусна очертаващия се шанс да забогатея, за да се върна към злочестия живот, който бях водил като беглец от правосъдието, преди пленяването ми от екипажа на „Страшни“. Обещах да позволя на Григс да избяга при първа възможност, но се заклех от своя страна да не напущам тоя занаят, докато не се сдобия с достатъчно пари, за да заживея охолно в Англия.

Само след няколко минути ми се яви възможност да изпълня намерението си. Дългия Джон дойде тичешком да ми съобщи, че се вижда платно.

— Не е кораб от флотата на Даго — каза той. — Нали те се изгубиха от очите ни. Тоя прилича на търговски кораб. Да променим ли курса, за да го подгоним?

— Да! — отсякох аз, хвърляйки предизвикателен поглед към Лен Григс, и лично излязох на палубата да следя развоя на гонитбата.

След двучасово бързо плаване се приближихме на такова разстояние от жертвата си, че да бъде в обсега на оръдията ни, и един изстрел пред носа й я накара да легне на дрейф13. Спуснахме три лодки и като оставихме Черния Джим да отговаря за „Нападател“, Дългия Джон и аз поехме командуването на две от лодките, а третата поверих на Сюъл.

Когато се качихме на кораба, там ни посрещна беловлас капитан. Виждах, че е уплашен, както и целият екипаж, защото знаеха как могат да си изпатят от нас. Все пак ни прие достойно и ни покани да слезем в каютата му, но аз отказах, тъй като се страхувах от възможна клопка.

— Ще забележите, че не оказахме никаква съпротива — подзе той. — Аз имам на борда си пътници, затова ви моля да се отнесете снизходително към нас. Вземете каквото искате — не мога да ви спра, — но пощадете живота ни и ни оставете кораба.

Не зная кои бяха по-изненадани — моите хора или екипажът на завладения кораб, когато постъпих точно така. Товарът на кораба бе измъкнат от трюма и струпан на палубата, готов за пренасяне на „Нападател“. Каютите също бяха претършувани за ценни предмети. Но по мое изрично нареждане нищо лошо не бе сторено нито на пътниците, нито на командирите, нито на моряците на нападнатия кораб.

— Радвам се, че постъпи така — каза Дългия Джон, когато дойде в каютата ми същата вечер. — Вярно, хората роптаят, но чувствувам, че на съвестта ми е много по-леко, отколкото друг път, когато сме завземали кораб. Надявам се, че няма да забравиш обещанието, което даде, когато неотдавна се качвахме на кораба на Даго. Просто горя от нетърпение да зарежа тоя занаят и да се върна час по-скоро в Англия, за да видя още веднъж майка си.

Тази негова молба да сложа край на пиратството, веднага след подобните съвети на Веселушко Прайс и Лен Григс, ме накара да се замисля дълбоко. Наистина ли си заслужаваше да плаваме под знамето с черепа и кръстосаните кости и да опустошаваме беззащитни платноходи?

Аз обаче не възнамерявах да отстъпя тъй лесно.

— Какво ще правим, ако се откажем от пиратството? — запитах. — Да слезем на някой пуст остров? Това вече е прекалено несправедливо. Да се измъкнем, когато следващия път слезем на пристанище? Тогава или ще ни заловят, ще ни оковат във вериги и ще ни обесят, или насила ще ни закарат обратно в Англия, затворени на някой, кораб. Ако питате мен, наситил съм се на тая игра.