Дневникът на пирата

Как успях да предотвратя поголовно клане на останалия екипаж на брига, не мога да кажа. Следващите няколко минути са объркани в паметта ми. Смътно си опомням, че избих пистолета от ръката на един от пиратите; че Веселушко Прайс се вкопчи с друг, който искаше да ме съсече; че Дългия Джон ревеше на екипажа да се подчини на капитана си и да не върши глупости; и че капитанът на брига коленичи до мъртвия си моряк. Така или иначе редът бе възстановен, плячкосването продължи бързо и още преди пладне отплавахме, като оставихме брига с един убит от екипажа. Колкото и да се мъчех да убедя съвестта си, че брадатият сам си бе виновен, задето го застреляха, дълбоко в душата си аз чувствувах, че отговорността за смъртта на още двама души трябваше да се прибави към престъпленията, които вече бях извършил.

Но съдбата на третия кораб, който нападнахме и завзехме, най-после ме накара да се закълна да сложа веднъж завинаги край на пиратския си занаят. Седем часа гонихме този кораб — „Златна котва“, но в отстъплението си той се биеше така храбро, че ми се щеше да го заловя просто за да възтържествувам над него, ала същевременно се надявах да се изплъзне, за да избегна ново излишно кръвопролитие. Изпълни се първото ми желание, което беше по-силно. Накрая осакатихме „Златна котва“, а след това заплавахме напред-назад покрай него, обсипвайки го с целия запас от гюллета, който имахме на борда си. Дълго време той отвръща достойно на тази бомбардировка, но тъй като срещу един бордов залп, който ни изпращаше, ние можехме да се отплащаме с два, очевидно той нямаше да издържи дълго. Преди да го доведем до такова състояние, че всеки миг да потъне, той свали знамето си и на негово място вдигна бял флаг.

Като грабнах един рупор, аз скочих на полуюта и дадох обичайното си обещание да пощадя живота на хората и да не причинявам повече щети на кораба, ако ни оставят да го плячкосаме безпрепятствено.

Този „пасторски жест“, както подигравателно го наричаше екипажът, в случая предизвика по-скоро смях, отколкото гняв, както бе ставало обикновено. В смеха на моряците обаче се долавяше странна нотка, в която имаше нещо злокобно. Аз не можех да сторя почти нищо друго, освен да приканя към тишина, защото начинът, по който се смееха, не ми харесваше; затова, когато капитанът на „Златна котва“ прие условията ми, пратих на кораба му малък отряд под командуването на Дългия Джон.

Няколко от лодките се върнаха при „Нападател“ препълнени с плячка, която бе струпана върху палубата на две купчини, едната от които трябваше да се подели незабавно между хората, а другата да се прибере в трюма. Както обикновено, тази работа бе свършена бързо и методично и преди да изтекат и няколко часа, видях, че Дългия Джон и хората му, изпълнили задачата си, се отблъскват от борда на нападнатия кораб.

Хората в лодките бяха в много весело настроение. Само дългия Джон и Лен Григс, който бе подкрепял помощника, не се присъединиха към всеобщия гръмогласен смях и груби закачки. Някои шеги, в които помощникът не участвуваше, много допадаха на нехранимайковците под негово командуване.

— Не знам какво им става — прошепна Дългия Джон, когато се прехвърли на борда. — Не се опитваха да закачат хората на „Златна котва“, вършеха работата си много бързо. Ала непрекъснато си смигаха й се подхилваха, сякаш са намислили някаква шега. Право да ти кажа, това не ми харесва.

— Няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз, но въпреки смелите си думи бях неспокоен. — Просто са в добро настроение, предполагам. Във всеки случай много им е смешно, като си помислят, че Едноокия става светец. Сигурно им е трудно да проумеят какво се случва напоследък с техния капитан. Обзалагам се, че самият Еднооки рядко е проявявал милост.

— Колкото лъв би побягнал от агне — съгласи се помощникът с усмивка. — Ах, Бърт, щастлив ще бъда в деня, когато напусна завинаги този дяволски кораб.

Докато се отдалечавахме от разграбената „Златна котва“, с учудване забелязахме, че нашите хора гледат назад към нея, а лицата им изразяват очакване. Вселушко Прайс и Лен Григс се смесиха с пиратите, за да се опитат да научат причината за всичко това. Но екипажът не им казваше нищо, защото знаеше за дружбата им с нас.

Внезапно Дългия Джон ме улови за ръката.

— Гледай! Гледай! — каза той, сочейки развълнувано назад към плячкосания кораб.

Светкавично разбрах причината за цялата веселост на пиратите. Нищо чудно, че изслушаха развеселени обещанието ми пред капитана на „Златка котва“ да не сторя зло на неговия кораб. Очевидно те бяха намислили предварително какво да направят със следващия завзет кораб. Когато погледнах назад, дебели спираловидни стълбове дим се издигаха от палубите на кораба, който бяхме разграбили.

Ликуващият вой на моряците от тази гледка заглуши гневния ми вик. Няколко минути те бяха като луди. Уловиха се за ръцете като деца, които играят на „въртележка“, и заподскачаха по палубите, ревейки грубиянски песни.