Дневникът на пирата

Отвърнах му с кимване и принудена усмивка — защото в момента не можех да говоря — и събрах сили да тръгна смело по пътя към позорната смърт. Преди да, напуснем затвора обаче, успях да запитам капитана дали Дългия Джон е избягал.

— Боя се, че избяга, дяволите да го вземат! — бе отговорът му. — Макар че — добави той с усмивка — без малко не успя да направи това, за което почти с готовност бих подал оставка, за да го извърша.

Въпреки ранния час новината за предстоящата екзекуция се бе разпространила и много граждани на Санта Галма надойдоха да видят как ще умра. Пръв ме посрещна лудият капитан, който ме бе довел в пристанището. Повече от всякога съжалявах за злината, която му бях причинил, като видях колко го бе обладала лудостта. Как се бе променил смелият капитан на екипажа, съпротивявал се отчаяно срещу нападението на връхлитащите пирати! Дрехите му бяха мръсни и развлечени, лицето — небръснато, очите — кръвясали. Носеше някаква пародия на униформа и бе увил около себе си като наметало едно оръфано от много битки пиратско знаме, така че ужасният череп лежеше ухилен на сърцето му.

Когато се появих, той ме посрещна с вулгарни насмешки и се опита да се приближи до мен, за да ме заплюе, но войниците му попречиха. Много други зрители също сипеха гръмогласно проклятия, подигравки и закани, но аз бях под добра охрана и никой не се опита нито да ме пребие, нито да ме спаси. Много скоро стигнах до стълбата на бесилката и се качих на високата платформа, която цялата тълпа можеше да вижда.

Далеч пред мен се простираше синьото море, наглед много спокойно и мирно от такава височина.

Очите ми се зареяха натам, но за кратко. След това загледах надолу и наоколо множеството мъже и жени, насъбрали се да видят как ще умра. Някак си не можех да повярвам, че смъртта е близка. Някакво безразсъдство ме караше да очаквам да бъда отвлечен от бесилката навреме, за да спася живота си. Ала нямаше и следа нито от Самбо, нито от Лен Григс, нито от Дългия Джон.

Един свещеник се изкачи по стълбата към бесилката, за да ми даде утеха, доколкото можеше. Около платформата стояха войници, неподвижни и безстрастни, сякаш изваяни от камък. Зад тях — любопитната тълпа, с вдигнати нагоре лица, странно бледи под слабата светлина на зората; после — варосаните къщи и уличката, която се виеше надолу към кея; укрепленията, пазещи входа на залива, където знаех, че са монтирани оръдия и стоят на пост артилеристи, в случай че Даго ги нападнеше. Накрая очите ми отново се зареяха нататък към морето. Плод на въображението ми ли беше това, или ония платна наистина се виждаха на хоризонта?

Посочих към океана и заговорих на свещеника. Той поклати глава. Капитан Хадфийлд, който стоеше на стъпалата на бесилката, дълго и жадно се взира, ала със съжаление ме осведоми, че съм се излъгал.

Тишина легна над множеството, когато палачът, закрил лицето си с черна маска, бавно се заизкачва по стъпалата, следван от помощниците си. Дойдоха нови отряди войници и отвориха през народа път, по който тръгна сър Бенджамин Уолпоул. Когато пристигна на мястото, той заповяда да се прочете на народа прокламация, в която се изброяваха престъпленията ми и се отсъждаше. „Прословутият капитан Грим да бъде обесен като предупреждение и пример за други черни злодеи.“

Аз коленичих и се опитах да измоля прошка за злодеянията, които бях извършил, особено когато плавах с „Нападател“, преоблечен като Едноокия. Преди още да успея да формулирам думите, които исках да изрека, грубата примка от конопено въже се плъзна около шията ми.

Писклив глас наруши гробната тишина.

— Обесете тоя негодник, без да се церемоните! Той уби сина ми… Ха! Ха! Ха! Ха! Ха!

Въжето се затегна около шията ми. Очите ми отново затърсиха из океана. Никакво платно не се виждаше освен корабите, намиращи се в пристанището. Затворих пак очи и зачаках страшното потъване в смъртта.

То не дойде. Вместо него от три страни на площада екна сигнал от тръби и биене на барабани. Хората се спогледаха, после хукнаха да бягат. В същото време един запотен кон долетя в галоп на площада. Ездачът скочи на земята.

— Пиратите ни нападат! — извика той.

Глава XV НАПАДЕНИЕТО СРЕЩУ САНТА ГАЛМА

Докато пререже въжето, което се точеше нагоре от шията ми, капитан Хадфийлд се позабави да поведе хората си да отблъснат нападението на пиратите. Губернаторът вече бе тръгнал, крещейки команди на офицерите, които тичаха към него, и правейки всичко възможно да предотврати безредието. Жените и децата, които пищяха от ужас, бяха отведени бързо в близките къщи, а на мъжете бе наредено да застанат рамо до рамо с войниците и да се бият за живота си. През цялото това време от различни посоки ехтяха тръби и барабани.