Дневникът на пирата

Въпреки усилията на губернатора и подчинените му офицери около мен цареше такава голяма суматоха, че не ми беше трудно да избягам. Само палачът се опита да ме спре, но аз го блъснах назад и той щеше да падне, ако свещеникът не бе го уловил за дрехите тъкмо навреме. Побягнах по стъпалата, ала най-долу се изправих лице в лице срещу лудия капитан.

— Значи искаш да се изплъзнеш, така ли! — изкрещя той и замахна към мен с ножа си. Бързо отбягнах удара, ала нямах нито желание, нито сила да се бия. Спаси ме неочакваното появяване на Дългия Джон.

— Какво казала циганката, а? — подхвърли той насмешливо, като хвана лудия изотзад. — Днес корабът ти потъва! — И с тези думи метна нещастника на една страна и като ми подвикна да го следвам, побягна, с дълги скокове.

Аз бях толкова объркан от внезапния и неочакван обрат на събитията, който ми бе възвърнал свободата, че известно време тичах слепешком подир Дългия Джон. Скоро той ме поведе по една тясна уличка, където позабавихме крачка, за да си поемем дъх.

— Защо бягаме? — попитах задъхан. — Щом пиратите нападат Санта Галма, аз ще бъда помилван. Нека се върнем да помагам за отбраната на града.

Дългия Джон ме изгледа с онова свое обичайно учудено изражение, когато е извършил нещо изключително хитро.

— Мислиш ли, че силите на Даго са нападнали града? — попита той, смигайки. — Това беше добре нагласена измама, разбираш ли? Знаеш ли колко души са заградили площада? Общо двайсетина, но имат нареждане да вдигат такъв шум, като че са цяла орда. И, бога ми, добре си свършиха работата.

Той извади свирката, която винаги носеше със себе си, и я наду пронизително. През следващите минути грохотът на барабани и ехтежът на тръби престанаха и се чу ответно изсвирване, последвано от други. Дългия Джон се обърна към мен, доволен от смайването ми.

— Има едно скривалище, което чака само теб — каза той. — Нашите приятели също ще се оттеглят и ще се изпокрият в дупките си. Сигурен съм, че войниците на площада не ще посмеят да се покажат почти цял час от страх да не попаднат в клопка. През това време всички ние ще се спотайваме на уютно местенце, докато тревогата премине.

Той ме поведе към една голяма стая, където обесниците, които бяха измамили губернатора и войската му с шумотевицата си, заидваха по двама по трима. Какво им бе разказал помощникът, за да ме посрещнат тъй сърдечно и почтително, след като бях предупредил губернатора за проектираното нападение на Даго, така и не узнах. Може би ги бе уверил, че аз просто играя роля в някакъв хитро скроен план. При това, изглежда, никой не мислеше, че аз съм друг, а не капитан Грим, макар и положително да знаеха, че имам две очи. Вероятно смятаха, че нося черната превръзка само за да си придавам зловещ вид, защото нямаше нищо необикновено в това капитани на пиратски кораби да се издокарват по ексцентричен начин или в чуждестранна носия.

Каквото и да бе казал Дългия Джон, всички се отнасяха към мен с един вид груба сърдечност, като истински пирати, на които можеш да разчиташ само докато главите им не са пламнали от алкохол. Оправдавайки се, че трябва да поспя, скоро аз успях да се измъкна от задимената стая.

— Кога ще влезе Даго с корабите си в Санта Галма, капитане? — попита Самбо малко преди да изляза.

— Не бих се учудил, ако чуя оръдията му да бъхтят укрепленията още, преди да се мръкне — отговорих аз, без да подозирам колко близко съм бил до истината.

И действително един час след смрачаване се чу грохот на много оръдия, който ни накара да препашем оръжията си колкото можем по-бързо и да излезем на открито.

Лен Григс (който вече ме бе поздравил за завръщането ми), Дългия Джон и аз скоро се отделихме от основния отряд на пиратите и според плана си се запътихме към съкровищницата, накъдето Даго лично щеше да поведе хората си. Аз исках да се срещна лице в лице с пиратския адмирал и да му покажа кой е по-силен и главно по тази причина се насочихме натам. Но след малко видяхме капитан Хадфийлд, който предвождаше бегом група войници към брега, и след кратко съвещание решихме, ако ни позволи, да се присъединим към отряда му.

В това време грохотът на оръдията се бе засилил и непрекъснатите проблясъци от дулата им озаряваха залива, като че някакъв великан си играеше с огниво и прахан. Тътенът ехтеше непрестанно и къщите трепереха от силата на канонадата. Нощта беше сравнително светла и внезапната сутрешна тревога бе послужила за тренировка на гарнизона. Сега нямаше безредно тичане насам-натам. Войскови части и въоръжени граждани се движеха с определени задачи и ми се струваше, че, нападението на Даго ще се провали напълно.

Следван по петите от Дългия Джон и Лен Григс, аз настигнах капитан Хадфийлд и застанах до него. Той тичаше на десетина крачки пред хората си. Лицето му светна, когато ме позна.

— Добре, че ни попречиха да те обесим тази сутрин — успя да ми каже той, макар че едва си поемаше дъх. — Не ще и дума, ти не ни излъга и благодарение на теб тоя адмирал Даго ще си има големи неприятности.

— Можем ли аз и другарите ми да се бием под ваше командуване? — попитах аз.