До Сатаната — седем крачки!

— Напълно сте права — отвърнах по-същият студен начин като нея. — Но, струва ми се, че нямам причини да бъда вежлив с вас.

— Прав сте — каза тя равнодушно. — Откровено казано, колкото по-малко се сблъсквам дори с вашата естествена същност, толкова по-добре ще бъде за нас двамата.

През ума ми мина, че изречението е някак си странно. И в кафявите и очи се криеше някаква загадка. Какво бе искала да каже? Дали нещо, което Консърдайн не би трябвало да заподозре? Аз чух изхилване, обърнах се и се оказах лице в лице със Сатаната.

Не зная, колко дълго ни бе слушал. Погледът му бе вперен в девойката. Видях, как пламнаха неговите сини като елмази очи, как по лицето му пробяга някакъв порив, който би трябвало да остане скрит…

— Карате ли се? Не е добре! — с меден глас ни се поскара той.

— Да се караме ли? Съвсем не — студено възрази Ева. — Работата е там, че аз не харесвам мистър Киркхайм. Съжалявам, но е така. По-добре веднага да му го кажа и в бъдеще да се избягваме, освен ако вие не решите, че трябва да сме заедно, Сатана.

Казано бе с обезкуражителна мекота. Аз не се опитах да скрия досадата си. Сатаната ме погледна и отново се изхили. Стори ми се, че бе доволен.

— Какво пък — каза той. — Дори аз нямам власт над пристрастията. Мога само да ги използвам. Между другото, гладен съм.

Той седна начело на масата. Ева бе от дясната му страна, аз отляво, а докторът срещу него. Прислужваха ни един манджурец и някакъв китаец.

Очевидно се намирахме в кула. Прозорците бяха така високо, че виждах само небето. По стените висяха картини на Фрагонар и Буше. Несъмнено те бяха получени благодарение на „убедителността“ на пратениците на Сатаната. Останалото в стаята съответстваше на картините: тя бе обзаведена със своеобразно разбиране за красотата и прекрасното, каквото бях забелязал и в голямата зала, където за първи път бях видял този синеок дявол.

Ева ми отказа уважението, бе студена с мен, но и вежлива, а в разговора си със Сатаната и Консърдайн показваше ум и остроумие. Всичките трима изглежда бяха забравили трагедията в храма и наказанието на Картрайт. Сатаната бе в добро настроение, но добротата му бе дяволска, само така мога да я характеризирам, напомняше ми за див звяр, игрив, защото не е гладен, жесток, но е смекчил изтезанието на жертвата си. Въображението ми създаде ярка картина: Сатаната като тигър, къса тялото на човека, който преди няколко часа бе отправил към вратите на Ада.

Но в лъчите на слънчевата светлина не изглеждаше така ужасен. И ако, както казваше Баркър, си пада по развлеченията, то той и сам отлично се забавляваше. Разговора се насочи към Чингис хан и половин час Сатаната ни разказва за владетеля на Златната орда и черния му дворец в изгубения град Хара Хато в Гоби. Това ме накара да забравя за настоящето, сякаш виждах и слушах светът, който бе изчезнал преди десет столетия. Той ни го разказваше така нежно и комично, раблезианско и трагично, сякаш сам е бил свидетел на описваното. Слушах го и мислех, че не би трябвало да е иначе. Дявол или не, но той ме очароваше.

Накрая заповяда със знак на слугите да излязат и неочаквано ме попита:

— Е, Джеймс Киркхайм, да или не?

Изобразих кратко колебание. Наведох глава напред и погледнах за миг Ева. Изящните и пръсти закриваха устата и, която задържаше напиращата прозявка — но лицето й пребледня, а преди миг не бе такова. Усетих как ме потиска забележимо волята на Сатаната.

— Да или не? — повтори той.

— Да, ако вие, Сатана, отговорите на един въпрос.

— На никого не е забранено да пита — отвърна той.

— Бих искал да знам, какъв… работодател сте, преди да се реша на игра, в която мога да проиграя живота си. Човек — това са целите, плюс начините, с които се опитва да ги постигне. За вашите методи вече имах възможност да си съставя мнение. Но целите? В миналото, Сатана, този въпрос не би бил необходим. Всеки би сметнал, че вашата цел е душата за пещите ви. Но аз разбрах, че Адът се е модернизирал, заедно със стопанина си. Печките са излезли от мода и повече на трябва гориво за тях. Но както и преди вие показвате възможностите си по върховете на планините и предлагате на последователите си земните царства. Каква полза имате вие от това днес?

— Ето една от причините за отвращението ми към мистър Киркхайм — каза Ева. — Той не признава нищо друго освен балансите в счетоводните книги. Душата му е като на дребен лавкаджия.

Не обърнах внимание на това нападение. Но Сатаната се разсмя през непомръдващите си устни.

— Достоен въпрос, Ева — каза и той. — Не забравяйте, че дори аз си водя сметки и ги поисквам, когато му дойде времето.

Последните думи произнесе бавно и замислено, като непрекъснато я гледаше; аз отново забелязах онази сянка на дяволско злорадство да минава през лицето му. Тя изглежда също я забеляза, защото си прехапа треперещата устна.

— Тогава, отговорете! — казах рязко и така се опитах да отвлека вниманието на Сатаната от нея. Той ме погледна и започна да си подбира думите.