До Сатаната — седем крачки!

Гласът на мъничкото човече се усили до опасни височини и ясно се усещаха нотки на истерия. Почувствах под какво напрежение живее. Но освен, че простичкият му разказ ми даваше известна информация, усещах, че трябва да му дам възможността да се разтовари. Аз изглежда бях първият човек, който се бе отнесъл към него със съчувствие след затварянето му на това място. Разбира се, аз тук съм единствения му другар и на него му се струва, че ме е изпратило самото Небе. Дълбоко ме развълнува фактът, че той бе изтичал при мен, веднага щом ме бе познал. И несъмнено рискуваше много.

— Хари, по-тихо! По-тихо! — прошепнах аз и го потупах по ръката. — Ти вече не си сам. Ние двамата, заедно ще намерим начин да се измъкнем.

— Не! — в пълният мрак, можех само да си представя, как си клати главата отчаяно. — Вие не го познавате, сър. Няма да успеем да се измъкнем, сър. Той няма да ни предостави време. Не. Жив оттук няма да се измъкна.

— Как разбра, къде съм? И как ме намери?

— Минах през стените — отвърна той. — В тази сграда няма нито една стълба или честна врата. Нищо, освен проходи в стените, движещи се ламперии и асансьори. С тях е наблъскано като семе в тиква. Само Сатаната знае всички комбинации. Консърдайн, дясната му ръка, също знае много, но аз знам повече от него. Трябва да знам. Тук съм две години. И досега не съм напускал това проклето място. Той ме предупреди. Ако се опитам да изляза, ще ме убие. Пълзях, пълзях, пълзях наоколо като плъх и при всяка възможност минавах през проходите. Те са така много и трябва да се наглеждат. Не зная всичко, но и това не е малко. През цялото време вървях след вас и Консърдайн.

— Но кой е Сатаната? — запитах аз. — Искам да кажа, откъде е? Нали не е от Ада?

— Май е мелез между руснак и китаец. Но поне китайското е сигурно. Не знам откъде се е появил. Не посмях да питам. Чух само, че е купил това място преди десет години. Хората, които събориха старата къща и издигнаха този, замък бяха китайци.

— Но ти сам, Хари, не си в състояние да наглеждаш този огромен дом — съобразих да попитам аз. — И Сатаната едва ли ти е поверил грижата за всичките си проходи.

— Той ми позволява да използвам робите му кефтиу.

— Вече на два пъти чувам тази дума. Какво представляват те?

— Те ли? — в гласът му усетих страх и отвращение. — От тях ми се разтреперват краката, сър. Той го упоява с кефтиу. Опиумът, кокаинът, хашишът, ряпа да ядат пред този наркотик. Дава на всеки особен рай докато не се събуди. Убийството е най-малкото на което са съгласни, та да си получат необходимата им доза. Момчетата в нощни пижами, които стояха край стълбата са от тяхната команда. Слушали ли сте за Планинския старец, който изпраща убийците си? Един приятел ми разказа за него по време на войната. Сатаната върши същото. Изпиеш го веднъж и повече не можеш без него. Той ги заставя да вярват, че когато ги убият за него, той ще ги изпрати на такова място, където ще ги очаква вечно щастие. Веществото им го дава само за определено време. Те са готови за Сатаната да извършат всичко. Всичко!

Накрая зададох въпроса, който исках отдавна да задам.

— Ти знаеш ли момичето по име Ева? Големи кафяви очи и…

— Ева Демерест — отвърна той. Бедничката. Той и нея купи. Боже, какъв срам! Той я отмъкна в ада, а тя е като ангел… Тихо! Запалете цигара!

Той дръпна ръката си. Чух слаб звук от отсрещната стена. Дръпнах цигарата и с издишването се протегнах в креслото. Отново звук, по-точно призрак на звук.

— Кой е тук? — рязко попитах аз.

До стената пламна светлина и до образувалия се отвор видях да стои лакеят Томас.

— Викахте ли ме, сър? — погледът му обискираше стаята и когато се спря на мен в него имаше само подозрение.

— Не — отвърнах равнодушно.

— Сигурен съм, че се звънна, сър. Наистина — поколеба се той, — вече бях позаспал…

— Значи ви се е присънило — казах аз.

— Тогава, ще ви оправя леглото, сър, щом съм тук.

— Добре. Изпушвам си пурата и си лягам.

Докато оправяше леглото, той извади от джоба си кърпа и една монета падна на пода до краката му. Той се наведе да я вземе. Но тя се оказа непокорна и се измъкна от пръстите му. Търколи се под кревата. Той клекна и зашари с ръка. Колко внимателно и естествено бе направено. Аз пък си мислех, че той просто ще погледне под леглото.

— Томас, искате ли нещо да пийнете? — запитах го сърдечно, когато се изправи на крака и още продължаваше да оглежда стаята.

— Благодаря, сър — той си наля пълна чаша. — Ако не възразявате, ще го разредя с вода.

— Щом така ви харесва повече.

Той отиде в банята и запали светлината. Аз продължих да смуча невъзмутимо пурата си. Той излезе — очевидно се убеди, че няма никой. Изпи си питието и тръгна към стената.

— Надявам се, сънят ви да бъде спокоен, сър.

— И аз се надявам — отвърнах жизнерадостно. — Изключете светлината, моля.

Той изчезна, но аз бях сигурен, че стои там, зад стената и се напряга да чуе всеки звук. Около минута по-късно аз се прозях шумно, станах от стола, отидох до кревата и легнах, като не се стараех при това да пазя тишина.