До Сатаната — седем крачки!

— Баркър, проклетнико! — тихо изрекох, но не добавих, колко ми е приятно да го видя; ако бе достатъчно близо бих го прегърнал.

— Ш-ш-ш! — предупреди ме той. — Аз съм сигурен, че никой не ни следи, но на това проклето място, на нищо не трябва да вярваш. Хванете ме за ръка, сър. Там, до стената от която излязох, има стол. Седнете на него и запалете цигара. Ако чуя нещо, ще се дръпна назад, а вие ще продължите да си пушите.

Ръката му докосна моята. Сякаш виждаше в мрака. Безпогрешно ме прекара през стаята и постави на стола.

— Запалете, сър — каза той.

Драснах клечка кибрит и запалих една пура. Пламъчето освети стаята, но не и Баркър. След миг чух на ухото си неговия шепот:

— Преди всичко, сър, не му позволявайте да ви мами, че е дявол. Наистина, той е проклет като дявол, но не е истински. Лъже ви, сър. Той е човек, като вас или мен. Забийте нож или куршум в сърцето му и ще се убедите.

— Как разбра, че съм тук? — запитах аз също шепнешком.

— Видях ви в креслото — отвърна той. — Ето ръката ми. Когато поискате да кажете нещо, стиснете я и аз ще се наведа към вас. Така е по-безопасно. Да, видях ви в креслото. Работата е там, сър, че аз следя това кресло. Но и много други. Затова той, Сатаната искам да кажа, ме остави жив — и с горчивина се върна на първата тема. — Той не е истински дявол, сър. Никога не забравяйте това. Аз съм възпитан в страх от Бога. Родителите ми са петдесетници. Учиха ме, че Сатаната е в Ада. Но когато тази проклета свиня, попадне в Ада, истинският Дявол ще и покаже, как се краде име! Боже, как бих искал да видя това! Но, от вън — побърза да добави.

Стиснах ръката му и усетих, как ухото му почти докосва устните ми.

— Хари, как попадна тук? — зашепнах аз. — Кой е той, Сатаната, какъв е в действителност?

— Всичко ще ви разкажа, капитане — отвърна Бартър. — Доста време ще ни отнеме, но кой знае, кога ще ни се отдаде отново такава възможност. Затова побързах да дойда веднага. Този кръвожаден звяр така издевателстваше над бедния Картрайт. Гледаше го как умира! Останалите спят или се напиват до смърт. Но е необходима предпазливост. Позволете ми да ви разкажа, а после ще отговоря на въпросите ви.

— Давай — съгласих се аз.

— Преди войната бях електротехник — донесе се шепота от тъмнината. — По-добър от мен нямаше. Истински майстор бях. Той го знае и затова ме остави жив, признавам си. Сатаната — ох-х-х! След войната нещата вървяха зле. Животът бе скъп, а работа трудно се намираше. Да и по-друг начин гледах вече на нещата. Видял бях толкова много лицемери, които през войната и пръста си не помръднаха, а живееха разкошно и прибираха всичко за себе си. Какво право имат на това, когато тези, които бяха лели кръв и семействата им, гладуваха и мръзнеха?

Ръцете ми винаги бяха ловки и сръчни. И краката ми са бързи. Лесно се катеря, като котка съм, като проклета стоножка. Движа се тихо. Привидението е като парад пред мен. Не се хваля, сър. Просто разказвам.

И си казах: „Хари, време е да приложиш талантите си. Време е да се захванеш за истинска работа, Хари“.

И от първите дни в новата си работа започнах да се издигам. От вилите се прехвърлих на жилищните домове, после към фамилните къщи. И никога не ме хванаха. Наричаха ме Хари Царят на Котките. Изкачвах се по водосточните улуци, като цирков артист по прът, а по стените на къщите, като по водосточните улуци. Така че и тук се оказах майстор.

Срещнах Меги. Такава като Меги се среща веднъж в живота, сър. Какви бързи пръсти имаше! След нея Гудини и Хермън са като забавено кино. И изглеждаше като истинска лейди. Когато искаше.

Много момчета се навъртаха край нея. На всичките отказа. Цялата бе потънала в работата си. „Дяволите да ви вземат! — казваше тя като херцогиня. — Защо ми е мъж? Дяволите да ви вземат! — казваше тя. — От мъжа чакай само неприятности и после те боли глава!“ Около нея не можеше да се размотаваш. Такава си беше Меги.

Капитане, ние си допаднахме, така си загубихме ума, че скоро се оженихме. Наехме къщичка в Мейд Уейл. Бях ли щастлив? А тя? О, Боже!

„Слушай, Меги — казах аз, когато медният месец свърши, — Ти не трябва да работиш. Аз ще се грижа за прехраната на семейството. Печеля добре, като добросъвестен работник. Наслаждавай се на живота и направи дома ни уютен“.

„Добре, Хари!“ — отвърна Меги.

Помня, че тогава носих игла за вратовръзката ми, подарък за сватбата от нея. С голям рубин. Подари ми и часовник, а също и моден пръстен с бисери. Бях го видял в един джентълмен, в хотела, където се бяхме спрели през нощта и се възхищавах от него. А когато влязохме в стаята ни, тя ми ги подари тези неща. Ето как работеше Меги!

С труд сдържах смеха си. Тази романтична история, разказана с шепот в тъмнината, за това как добросъвестния войник и електротехник се е превърнал в не по-малко добросъвестен и умел крадец, напълно подхождаше за край на необикновената нощ. И напълно изчисти мозъка ми от налепа на ужас и ми възвърна формата.