До Сатаната — седем крачки!

Поколебах се. Измъчваха ме хиляди въпроси. Но още по-настойчива бе необходимостта да съм сам и да премисля всичко, което видях и чух в това странно място. И освен това, на колко от моите въпроси ще може или ще иска да отговори? По придобития досега опит предполагах, че такива ще бъдат прекалено малко. Но той сам взе решението.

— Най-добре ще бъде да си легнете — продължи той. — Сатаната иска вие да премислите неговото предложение. В края на краищата не ми е позволено… — той се изпусна и побърза да се поправи, — аз няма какво да добавя повече, към това, което той каза.

— Кога ще го видя отново?

— О, не по-рано от обяд. Той — Консърдайн леко трепна — ще бъде зает от сутринта. Може спокойно да се наспите, ако желаете.

— Добре — отвърнах аз, — прибирам се.

Без повече да произнесе нито една дума той ме преведе през амфитеатъра към задната стена на храма. Натисна нещо, ламперията се плъзна настрана и се разкри още един малък асансьор. Като влезе в него Консърдайн погледна назад. Отпечатъците тревожно проблясваха. Пазачите стояха от двете страни на черния трон и ни съпровождаха внимателно със странните си очи.

Консърдайн отново трепна, после въздъхна и затвори вратата на асансьора. Ние се оказахме в дълъг сводест коридор, облицован с мраморни плочи. Не се виждаха никакви врати. Той натисна една от плочите и се показа следващият асансьор. Спря се и аз се оказах в стаята, където се бях преобличал във вечерния костюм.

На кревата бе приготвена пижама, в креслото — хавлия, под него — домашни чехли. На масата бяха подредени гарафи с уиски, ром и коняк, сода, чаша с лед, плодове и сладки, няколко кутии с любимите ми пури и на всичкото това изобилие — моят изчезнал портфейл.

Веднага го отворих. нищо не беше пипано — визитните ми картички, писмата, парите се намираха вътре. Без да чакам покана налях на себе си и предложих на Консърдайн да се присъедини към мен.

— Да пием за щастливите стъпки — вдигна той чашата си. — Нека ви провърви в избора!

— И на вас също — отвърнах аз.

Лицето му трепна, появи се измъчено изражение, той странно ме погледна и едва не остави чашата си.

— Тостът е за вас, а не за мен — каза той накрая и не един дъх я изсуши. После отиде при асансьора и преди да го отвори се спря. — Киркхайм — произнесе бавно. — Спете спокойно и от нищо не се страхувайте. Но се дръжте далеч от стените. Поискате ли нещо, позвънете — той ми посочи копчето на масата, — ще дойде Томас. Повтарям. Не се опитвайте да отворите тези панели. На ваше място веднага си бих легнал и за нищо няма да мисля до събуждането си. Между другото, да се нуждаете от сънотворно? Аз наистина съм лекар — увери ме той и се усмихна.

— Благодаря — отвърнах аз. — Ще заспя и така.

— Лека нощ — пожела ми той и панелът се затвори след него.

Налях си още едно питие и започнах да се събличам. Не ми се спеше. Бях прекалено възбуден да затворя очи. Независимо от предупреждението на Консърдайн внимателно огледах стените на спалнята и банята, като ги опипах на различни места. Те ми се сториха здрави, плътни, от яко дърво, наподобяващо мрамор и полирано прекрасно. Както си и мислех, нямаше нито прозорци, нито врати. Стаята ми всъщност си бе просто една разкошна килия. Една след друга изключих всички лампи, легнах в постелята и тогава загасих и последната, която се намираше на масичката до мен.

Не знам, дълго ли лежах в тъмнината и размишлявах, преди да усетя, че не съм сам в стаята. Не бях доловил никакъв звук, но бях сигурен, че вътре има още някой. Изхлузих се от лекото покривало и се преместих в краката на кревата. Приседнах и се приготвих да се нахвърля на неканения посетител, когато се приближи до кревата. Да запаля светлината означаваше да му се напъхам в ръцете. Който и да е той, очевидно ме смята за спящ и нападението, ако последва такова, ще стане на място, където би трябвало да се намира спящия. Но тялото ми бе на съвсем друго място и ми се удаваше възможност да удивя посетителя.

Но вместо нападение чух шепот:

— Това съм аз, капитан Киркхайм, Хари Баркър. За Бога, сър, не вдигайте шум!

Стори ми се, че познах този глас. После си спомних. Баркър, малък на ръст войник, кокни, който намерих ранен в изпораздраните от снарядите храсти на Марна. Бе изгубил много кръв. Оказах му първа помощ и го отнесох в полевия лазарет. Така се случи, че прекарах няколко дни в града, където се разполагаше основният лазарет и където накрая докараха и самия Баркър. Бе ми станало нещо като навик да го посещавам, да му нося разни дреболии, като цигари и бонбони, и да приказваме за разни неща. Благодарността му и предаността му се оказаха кучешки и така трогателни; оказа се сантиментален. Но, за Бога, как се появи той тука?

— Помните ли ме, капитане? — шепотът бе изпълнен с тревога. — Почакайте, сега ще ви покажа…

Запали се малка лампичка, която бе така стисната между дланите на говорещият, че за миг освети само част от лицето му. Но и това бе достатъчно — познах Баркър. Това бе неговото тънко и слабо лице, разрошените коси с цвят на пясък и късата му горна устна.