До Сатаната — седем крачки!

— След ден-два си взех почивка и ние отидохме на театър. „Харесва ли ти тази игла, Хари?“ — прошепна Меги и с поглед ми показа проблясващата искра във вратовръзката на един солиден господин. „Прекрасна е“ — казах безгрижно. „Ето я“ — каза Меги, когато излязохме от театъра.

„Меги — казах тогава, — нали се разбрахме да не работиш? Нима не те издържам, както трябва? Аз сам мога да припечеля, която си искам разкошна игла. Меги, аз искам ние да си имаме приятен, удобен и щастлив дом, в който като се върна след нощна работа, да ме посреща жена ми. Не ти позволявам повече да работиш, Меги!“

„Добре, Хари“ — отвърна тя.

Но, капитане, съвсем не беше добре. Стигна се до там, че като излизахме, аз не смеех да поглеждам нито щипки за вратовръзки, нито часовници, нито разни други неща. Не биваше да похваля нещо дори в магазин. Направех ли го, щом се върнехме в къщи и нещото се оказваше пред мен. А Меги бе така горда и радостна, че аз не се осмелявах… Да, това бе любов, но… дяволска!

Тя ме чакаше, когато се връщах в къщи. Но ако се събуждах по-рано, нея я нямаше. А когато се успивах първото нещо, което виждах, бяха нахвърляните небрежно на масата шевици, палта или някакви пръстени. Тя продължаваше да работи!

„Меги — казах аз, — това не е хубаво. Ти не щадиш гордостта ми. Какво ще стане, когато се появят децата? Таткото работи през нощта и спи през деня, а мама работи през деня и спи през нощта. По дяволите, Меги, те ще бъдат като сирачета!“

Но нищо не и действаше, капитане. Тя обичаше работата си повече от мен, а може би, просто не можеше да ни раздели. В края на краищата аз се разделих с нея. Сърцето ми бе като разбито, сър. Аз я обичах, обичах и нашата къща. Но това не успях да понеса. Така се оказах в Америка. Аз Хари, Царят на Котките, отидох в изгнание, защото моята жена не поиска да престане да работи.

Тук нещата също потръгнаха. Но не бях щастлив. Веднъж, като излязох вън от града, се натъкнах на голяма стена, хубава стена, привлекателна. След известно време видях вратите и зад тях къщата на охраната. Какви врати само! Плътни и стоманени!

„Боже всемогъщи! — казах си аз. — Тук би трябвало да живее херцогът на Ню Йорк“. И се огледах. Стената бе дълга поне пет мили. Скрих се наблизо, а през нощта се изкачих на нея. Нищо не видях, освен дървета и далечни светлини. Явно там се намираше някакво далечно здание.

Най-напред видях проводника по самата стена. Не го докоснах. Реших, че е под напрежение. Погледнах надолу и дори рискувах да запаля фенерчето си. Там, точно където би трябвало да се приземи човек, ако се осмели да скочи, забелязах още два реда проводници. А до земята цели дванадесет фута.

Всеки друг на мое място би загубил куража си, но не напразно ме наричаха Царя на Котките. Скочих. Приземих се наистина като котка. И се плъзнах между дърветата. Приближих голямата къща.

Наоколо се въртеше истинско гъмжило от странен народ. После повечето светлини угаснаха. Изкачих се към мястото, което си бях набелязал и се оказах в голяма стая. И каква плячка имаше в нея! Главата ми се завъртя. Взех няколко неща и тогава забелязах нещо наистина странно — тази стая нямаше нито една врата. „Как ли влизат тук, да ги вземат дяволите?“ — запитах се сам себе си. И тогава се обърнах към прозореца, през който бях влязъл.

Боже Господи! Капитане, аз едва не изскочих от дрехите си! Прозорците ги нямаше! Бяха изчезнали. Навсякъде се виждаше плътна стена!

Изведнъж стана светло и от стената изскочиха десетина юначаги с въжета в ръце и един огромен човек след тях. Аз се сгуших, когато ме погледна. Изплаших се до смърт! И ако преди малко щях да изхвръкна от дрехите си, сега щях да изпадна от гащите си!

Това бе проклетият тип, Сатаната, разбрахте ли? Той само си седеше и ме пронизваше с поглед. После започна да ми задава въпроси. Капитане, всичко му разказах. Сякаш беше Бог. Той направо ми обърна вътрешностите навън. Както на вас, но къде-къде по-подробно. Той измъкна целият ми живот, като започна от бебешката люлка.

И как само се смееше — ужасно. Но вие вече сте го чул. А в следващият миг седях на масата и отново разказвах това, но сега на доктор Консърдайн. Оттогава съм тук, капитане. Той ме осъди на смърт, сър, и рано или късно, но ще се заеме с мен. Ако други не го изпреварят. Но аз съм му полезен и докато съм такъв, няма да ме докосне. И още казва, че това го развличало. Прекрасно развлечение! Кара ме да застана пред Консърдайн и да разказвам всичко за работата си, за мечтите си, за Меги, о, всичко за нея, сър.

Боже, как само го ненавиждам! Кръвожаден мръсник, кучешки син! Но той ще си получи заслуженото наказание. От мен ще го получи! И от вас, сър!