До Сатаната — седем крачки!

Срещни се с мен мили,
когато часовникът удари
дванадесет…
В полунощ,
когато от лунната светлина
се разгорят сърцата наши…

Съвсем не ми беше нужно да има лунна светлина, че сърцето ми да запламти. Това бе съобщение. Тя се е видяла с Баркър.

След няколко мига неволно настъпих Консърдайн по крака. Ева бе подчертано невежлива. Тя се прозяваше и нетърпеливо прехвърляше картите. Кобхъм недоволно я погледна.

— Ей, какво ти става? — неочаквано го сряза тя. — Ще играем или не? Аз направо ви заявявам, стане ли дванадесет, отивам си в леглото.

Аз отново разбрах, че тя повтаря съобщението си. Пожелах им лека нощ и заедно с доктора тръгнахме към изхода. Но влезе още една група и ни помолиха да останем.

— Не тази вечер — прошепнах му на ухото. — Нещо съм нервен. Моля ви, изведете ме от тук.

Той погледна Ева и леко се усмихна.

— Мистър Киркхайм има важна работа — обясни той. — Аз ще се върна след няколко минути.

Той ме заведе до стаята, като по пътя ми показваше, как действат движещите се панели и асансьори.

— Така че, ако премислите и решите да се върнете — обясни ми той.

— Едва ли — отвърнах аз. — Малко ще почета и лягам да спя. Да ви кажа честно, Консърдайн, някак си не издържам тази вечер обществото на мис Демерест.

— Ще поговоря с нея. И защо се чувствате неудобно?

— По-добре не питайте — помолих го аз. — Сам ще се опитам да се справя със ситуацията.

— Както предпочитате — отвърна той и продължи да ме осведомява, че утре сутринта ще ме чака Томас. Вероятно чрез него Сатаната ще предаде пожеланията си. Ако ми трябва лакей, нека позвъня по вътрешния телефон.

А този телефон създаваше чувство на уединеност, когато не звънеше. Аз реших, че Томас вече няма да изпълнява задължението на мой надзирател и много се зарадвах на това.

Консърдайн ми пожела лека нощ. Най-после бях сам. Отидох до прозореца. Той не бе с решетки, но го покриваше тънка метална мрежа, която имаше същата непроходимост. Изключих всички лампи освен една и се захванах с някаква книга. Часът бе 10:30.

— Аз съм тук, капитане и се радвам да ви видя.

Независимо от увереността ми в появата на Баркър, сърцето ми подскочи и огромна тежест се свали от гърба ми. Влетях вихрено в спалнята и го запрегръщах.

— Да знаеш, Баркър, как се радвам, Господи!

— Имам съобщение за вас, сър — той се усмихна и си затвори малките хитри очички. — Вече не е нужно да се крием. Никой няма да ви проверява. Сега вие сте на високо разположение на Сатаната. Станахте един от тях. Добре направено, сър! Аз знам какво нещо е добрата работа.

Той извади цигара, запали, седна и с възхищение ме загледа. — Прекрасно извършена работа! — повтори той. — И без никаква тренировка. Аз не бих могъл да я извърша по-добре.

Наведох се напред и му подадох гарафата с вино.

— Не, не — отказа ми той. — Ако вие сте в отпуска и се каните да легнете, то… прекрасно. Но в нашата работа бедния Джон Ечемиченото зрънце е само пречка.

— Хари, аз съм новак тук — казах с виновен вид и дръпнах недокоснатата гарафа.

Той ме погледна с одобрение.

— Когато мис Демерест ме заприказва — продължи той, — направо олекнах като перце. „Доведете ми го, каза тя, веднага щом можете“. И не е важно спя, или не. Искам да го видя. По всяко време, но без риск. Много иска да ви види, сър.

— Тя сама ми подсказа, че ще бъде в стаята си в полунощ.

— Отлично, ние ще бъдем там — кимна той. Имате ли някакъв план? Да го смачкате, искам да кажа.

Поколебах се. Мисълта, която се въртеше в главата ми, бе така неопределена, че трудно можеше да се нарече план. Дори за разглеждане бе прекалено крехка.

— Не, Хари — отвърнах аз. — Още не съм запознат добре с обстановката. Трябва да се огледам и да свикна повече. Но знам, че ще освободя мис Демерест от Сатаната или ще умра.

Той ми хвърли поглед като на уплашено куче.

— Капитан Киркхайм — каза той сериозно, — това е последното ви залагане. Най-последното, сър. Разбира се, добре е някой да ви поддържа. И ако никой не разкрие, какво замисляме. Но никой не ще тръгне срещу него, сър. Никой! Все едно да молите планината да се мръдне, сър.

Той замълча известно време.

— Ето какво, сър. Ако ми разрешите срещу него тръгваме ние двамата. Но сме длъжни да смятаме, че други освен нас няма да има. Нямаме никакъв шанс да избягаме. Ако не той сам, то неговите роби кефтиу ще се погрижат за нас. И още как ще го направят! Та ние им отнемаме Рая! Това прилича на самоубийство, капитане. И ако заподозрат мис Демерест… Боже, не искам и да помисля за това! Не, трябва да намерим друг начин, сър.

— Искам да кажа, ако не се намери друг изход — определих аз. — И ако се стигне до открита схватка, не искам ти да участваш в нея. Сам ще се оправям.

— Капитане, чуйте ме — лицето му се изкриви, горната устна затрепери и той сякаш се накани да заплаче. — Не бива така да говорите с мен. Където сте вие, там съм и аз. Нима не сме партньори?