До Сатаната — седем крачки!

Помислих си, че нишите със завесите са входовете, където живеят робите.

Зазвъня гонг. Завесите се дръпнаха. И във всяка ниша се намираше по един роб, който не отделяше усърдни очи от Сатаната. Аз се разтреперих. Приличаше на изход на прокълнатите.

Сатаната повика някого. До възвишението се приближи един мъж. Заприлича ми на американец от Запада. Висок и слаб, а походката му издава човек свикнал да язди. Лицето му бе тип орел, какъвто често се среща в планините. Но силната бледност и отсъствието на зеници го караха да прилича на гротескна маска. Устата, необикновено тънка, излъчваше злоба.

Подобно на жената и той легна на пода пред господаря си. Човекът във воал протегна купа към носача на амфората и той наля в него зелена течност. После купата бе предадена на Сатаната.

— Стани! — заповяда той. Молителят скочи на крака, без да откъсва пламнали очи от купата. Нечестивият ритуал започваше отново!

— Ти, човече, който бе Робърт Тейлър, кажи кой съм аз?

— Ти си Сатаната!

— И какъв съм аз?

Последва богохулното признание:

— Ти си моят бог!

— Ти нямаш друг бог, освен мен!

— Аз нямам друг бог освен теб, Сатана!

— Какво искаш, човече?

Робът се наведе напред и гласът му изгуби безжизнеността си. Лицето му стана жестоко като на палач.

— Да убия човека, когото ненавиждам… да го намеря… унищожа… да го убия бавно, много пъти!

— Ти вече веднъж го уби… но прекалено бързо — злобно каза Сатаната и добави без изражение: — Благодарение на мен, ти ще намериш, този, когото ненавиждаш и ще го убиеш, както желаеш! Пий!

Той подаде купата. Още два пъти звуча гонгът и още два пъти видях да се появяват обречените с бледите лица и алчните очи и да изчезват. Един от мъжете замоли власт над царството на зверовете. Другият — рай пълен с жени.

Сатаната им ги обеща и им даде зелената течност.

Кефтиу!

Най-силният наркотик, който даваше на пиещите илюзията за изпълнено желание. А после се обръщаше към мозъка си и се самоизяждаше. И дяволската алхимия поглъщаше самата душа.

Гледах го като омагьосан. Ева бе забравена. Но ако аз я бях забравил, то Баркър още я помнеше. Цепнатината през която гледахме, се затвори, той ме докосна и ние станахме. Безшумно се оттеглихме през неприятния черен коридор.

Започна леко да ми се повдига.

Каква прекрасна картина — Сатаната сред своите роби разпределя любов и ненавист, тъмна страст и похот, раздава безпристрастно на всекиму, това което той най-много желае.

Да, това са илюзии. Но къде по-реални за наркоманите, от живота без проклетата напитка.

Но, Боже, какво ще бъде тяхното пробуждане?

И след пробуждането остава изпепеляващият стремеж към бягство от действителността. Да се върнат в света на илюзиите, където вратата се отваря само от кефтиуто!

Никак не е чудно, че онези тримата в музея отидоха на смърт, като сляпо се подчиняваха. И ако Сатаната не е този, за когото се представя, то поне от сатанинска сила не е лишен.

Докато размишлявах така, не обръщах внимание накъде се движим и сляпо вървях след Баркър.

— Е, нима не бях прав? — неочаквано ми зашепна той. — нима това не е вратата към Ада? Кой е, според вас, Сатаната?

Дойдох на себе си.

— Един продавач на наркотици. Бардак стил а ла „Риц“. И нищо друго. Виждал съм такива свърталища за пушене на опиум в Китай, че това в сравнение с тях е просто една землянка. И там наркоманите са готови да прережат доста гърла само за една доза, както и тези роби на Сатаната.

Нито дума от това не бе пълна истина, но ми бе приятно да го кажа.

— Така ли? — цинично попита той. — Е, какво пък, мислете както си искате. Надявам се, че ще излезете прав, капитане.

Аз също се надявах.

— Тихо! — изведнъж прошепна той.

Ние се движихме като две привидения през мрака на коридора. Сякаш, поне такова впечатление ми остана, използвахме няколко асансьора. И нямах никаква представа, къде се намира моята стая.

— Стигнахме — прошепна Баркър и се спря, като се ослушваше.

Аз пъхнах в джоба си часовника, че светещият циферблат да не ни издаде. Неволно го погледнах. Беше почти дванадесет и половина.

Баркър леко ме побутна напред. Усетих слаб, едва доловим аромат.

Ева? Ние бяхме в нейната стая.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Ние сме я изпреварили — невнимателно изрекох аз.

Чу се шум на плъзгащо се тяло в постелята.

— Кой е тук? — донесе се тихият глас на Ева. — Пръстът ми е на звънеца.

— Аз съм, Джим — отвърнах аз, също така тихо, но и бързо.

— Джим! — пламна затъмнена лампа. — Къде си ти? До смърт се изплаших за тебе!

Ева се подпираше на възглавницата, кафявите и очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната и коса, имаща бронзов оттенък, леко бе разрошена. Тя изглеждаше на малко, току що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път като я виждам, ми се струва все по-хубава. И дори си помислих, кога ще се спре. Сега бе облечена в розова пижама. И знаех, че през целият си останал живот при вида на нещо розово сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори такава дреха да виждам на някоя витрина.

Тя се измъкна от леглото, дотича при мен и ме целуна. Това бе така приятно, че забравих всичко друго на света.