До Сатаната — седем крачки!

— Разбира се, че сме партньори, Хари — отвърнах му трогнат. — Но когато се стигне до… убийство, трябва да съм сам. Ти няма нужда да рискуваш напразно за нас.

— Хайде де! — озъби се той. — Нямало необходимост! По дяволите необходимостта! Мислите, че ми е приятно да се пъхам между стените като стар плъх? Не бих казал нито една лоша дума срещу приличен затвор. Но тук е истински ад! А вие с мис Демерест сте като мое семейство. Не ми казвайте нищо повече, сър! Нито дума повече!

— Е, Хари, нямах това предвид — и го потупах по рамото. — Исках да кажа, че ако се стигне до най-лошото, остави на мен Сатаната, а сам се опитай да спасиш мис Демерест.

— Ние ще бъдем заедно, капитане — продължи да бъде упорит. — Ако се стигне до убийство, аз съм с вас. — той се поколеба, преди да допълни: — Как бих искал, в името на Господ Бог, да бъда сигурен, че честен куршум ще го настигне.

Това ме накара да се сепна. Прекалено близо се бе доближил до моите съмнения.

— Млъкни, Хари! — рязко казах аз. — Нали първото, което ми каза, бе, че Сатаната е също такъв човек, както аз, ти или някой друг от нас. И той може да загине от нож или куршум. Защо си премислил?

— Просто блъфирах — замърмори той. — Хвалех се и така си поддържах смелостта. Не може да се нарече напълно човек, сър. Не казвам, че е и Сатаната. Но не казвам, че не е и Дявола. О, Боже, колко е грамаден! — завърши той безпомощно.

Моето безпокойство се усили. Аз си мислех, че ще намеря поддръжка в отсъствието на суеверие спрямо Сатаната от Баркър, но сега същите тези суеверия бяха обхванали и него. Тогава ще опитам да го подиграя.

— Гледай ти! — усмихнах се аз. — Считах те за печено момче, Хари. Сатаната казва, че идва направо от Ада. Разбира се, казваш си ти, откъде другаде ще се вземе? Сигурно, ако някой ти разкаже приказката за Червената шапчица, ти всяка старица в шал ще смяташ за вълк. Тогава се скрий под масата, момко.

Той ме погледна напълно сериозно.

— Зад него се намира Адът — каза той. — И знае всички пароли за там.

Започнах да се ядосвам. Спорейки с него всъщност спорех със себе си. Хари просто казваше на глас моите мисли, които сам не си признавах.

— Е, какво пък — казах по едно време, — щом смяташ така, значи той те е надвил. Следователно си безполезен за мен, Хари. Мръщи се сред своите стени и си пълзи на воля, пълзи и ще си останеш жив. Дявол или не, но аз ще се бия с него.

Исках да го засегна, но за мое учудване, той не се разсърди.

— И да е дявол, и да не е, аз съм с вас — спокойно каза той. — Напразно се опитвате да ми объркате главата, капитане. Не е необходимо. Казах, че ще бъда с вас. Стига сме се блъскали напразно в стената като хванати плъхове. това е всичко, капитан Киркхайм.

Баркър изразяваше странно достойнство. Усетих, че лицето ми пламна. Той проявяваше истинско мъжество. И естествено бе по-добре да си каже страховете, отколкото да ги натика вътре в себе си. Протегнах му ръка.

— Прости ми, Хари — започнах аз.

— Не трябва, сър — спря ме той. — Но тук има толкова неща… за които нищо не знаете… Но аз знам. И сигурно с нищо няма да навредя, ако ви ги покажа. Може и само да видите един или два вълка. Колко е часът?

Гласът му звучеше твърдо, а аз се усмихнах вътрешно доволен. В този малък на ръст човек се усещаше стоманата. Той разбира се ми хвърли ръкавицата. Погледнах часовника си.

— Единадесет и двадесет — казах. — Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!

— Ризата ви, сър — каза той, — ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.

Аз бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.

— Револвер? — попита той.

Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба бях си попълнил арсенала, който бе така безмилостно опустошен от Консърдайн.

— Пъхнете го в кутията — нареди той за мое най-голямо удивление.

— Защо?

— Ще се появи изкушение, капитане, да го използвате.

— Но ако наистина се появи, то за това ще има достатъчно причини.

— И заедно с него можете да предизвикате сигнал за тревога — допълни Баркър. — Револверът може добре да ни послужи, или да ни навреди, но повече да ни навреди. Ние нали не искаме да оповестяваме нашето пътуване, капитане?

Уважението ми към Хари стремително нарастваше. Скрих револвера във вазата наблизо, а кобура пъхнах под възглавницата.

— Оставям те, о, изкушение — казах патетично. — И сега какво?

— Чехлите? — обяви Баркър и ми подаде чифт домашни чехли с дебела гумена подметка. — Боксовете — и пъхна в ръцете ми двойка прекрасни медни боксове. Аз пъхнах пръстите си в тях. — Добре — прецени той. — Те не са далекобойни пистолети, но ако се стигне до бой, ще се постараем да се справим, колкото се може по-тихо, по-тихо и твърдо, сър!

— Да вървим — предложих аз.

Той изключи светлината в гостната. Върна се, като стъпваше абсолютно тихо и ме хвана под ръка. Заведе ме до стената.

— Хванете се за рамото ми и вървете след мен — заповяда той.