До Сатаната — седем крачки!

Тогава чух странни звуци зад мен. Хари се поклащаше наляво надясно, бе стиснал ръцете си и полузатворил очите си, лицето му бе напрегнато в екстаз и той тихо пееше, като влюбен папагал. Това наистина бе сантименталният, дребен крадец, Хари.

Ева го погледна и се разсмя.

— Ако искаш да кажеш: „Благославям ви деца мои“, давай, Хари — палаво каза тя.

Той примига, усмихна се унесено и дойде на себе си.

— Спомних си за нас с Меги — изрече малко тъжно той. — Как се срещнахме. Сърцето ми се стопли.

— Е, достатъчно — казах аз, — предполагам, че може да започнем съвещанието. Имаме много въпроси за разглеждане, а времето ни е малко. Ева, могат ли да ни прекъснат?

— Едва ли — отвърна тя. — Откровено казано, никой тук не обръща внимание на нощните срещи. Всички си траят и не идват без покана. От друга страна, ти Джим, не си човек, когото биха предполагали, че ще срещнат тук. Нашето отвращение един към друг е добре известно. Сатаната непременно знае… И тогава…

Нямаше нужда да завършва. Ясно си представих, какво ще направи Сатаната.

— Трудно ще обясним и присъствието на Баркър — допълни тя.

— Е, Хари? — попитах аз. — Ще ни хванат ли?

— Не, ако не стане нещо необичайно. Ако ме потърсят и после попитат, аз ще кажа, че съм работил на друго място. Сатаната сам няма да ме търси, това го знам със сигурност.

— Какво пък, ще трябва да рискуваме — реших аз. — Но ще говорим тихо и без да палим светлината.

Ева побърза да загаси лампата. Тя дръпна тежката завеса от прозореца. Слабо светеше луната, закривана от дантелени облаци. Ние с Баркър преместихме кушетката в тъмната част на стаята. И тримата седнахме на нея.

Няма смисъл да предавам напълно какво разговаряхме. Но до нищо определено не стигнахме. Мигновено припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха, като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме, като мухи хванати в паяжината изрисувана на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка и попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с неприятните чувства. Изход има! Трябва да има!

Но мина повече от час и не го намерихме този изход. Баркър започна да нервничи и да се върти на мястото си.

— Хари, какво става? — не изтърпях най-после и го запитах.

— Почвам да се безпокоя, сър — отвърна той. — И не зная защо. Но чувствам, че нещо не е наред.

Това ми се стори забавно.

— Дявол да го вземе, прав си — не сдържах насмешката си. — Ние през цялото това време се опитваме да въведем някакъв ред.

— Не — той бе упорит. — Аз… е… обезпокоен съм. И никога не го чувствам, ако не ни чака нещо ужасно. Капитане, мисля да кажем довиждане на мис Демерест и да тръгваме.

Поколебах се. Както вече споменах, ние доникъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която да ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, че не исках да се разделям с Ева. Но и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. А ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нали нямах и най-малката представа, къде се намира сега жилището ми и как да стигна до там.

— Ние обсъдихме, какво именно не може да ни помогне — каза Ева. — Звучи като повтарянето на папагал, но и това е някакъв прогрес. Денят ще донесе нови идеи. Нека утре се срещнем отново.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, Хари.

По неволното въздъхване разбрах, колко е обезпокоен Баркър. Ева пусна завесите и се дръпна от прозорците. В стаята стана тъмно. Тя ме стисна за ръката, после ме прегърна.

— До утре има толкова много време, скъпи Джим! — прошепна Ева.

— Побързайте, капитане! — чух шепотът на Баркър. — Побързайте!

Внимателно тръгнах към стената.

— Боже Господи! — изтръгна се от Хари.

В гласът му имаше ужас. Аз скочих напред. Лъч светлина падна на лицето на Хари. Някаква ръка се стрелна от мрака като зла змия и го хвана за гърлото. Лицето му се изкриви от болка. Ръцете напразно се опитваха да разтворят смъртоносните клещи.

Светлината ме удари в очите и заслепи. Гмурнах се напред. И преди да докосна някого фенерът падна на килима и тялото на Баркър се пльосна отгоре ми като торба пясък изритана от мощен слон.

В стаята пламнаха лампите. Право пред мен, като ме заплашваше с пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли на Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх си отиде. Замести го израз на удивление, примесен от недоверие. Той отново стана твърд и жесток. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До моите крака, като дишаше тежко зашеметения Хари напразно се опитваше да стане. Аз му помогнах да се изправи.

— Ева, какво правят тук тези хора?