До Сатаната — седем крачки!

По-нататък следваше разказ за откритата насилена витрина, потвърждение на това, че нито един човек не е напуснал музея нито по време, нито после безредиците, поголовният обиск в кабинета на охраната и извеждането им един по един под наблюдение навън, така че никой да не може да прибере откраднатото. Интересно ми бе да прочета, как съм поискал да ме претърсят наред с другите, независимо от протеста на охраната.

Накрая стигнах и до свое интервю, предадено почти еднакво във всички вестници.

„Честно казано — цитираха вестниците моите думи, — чувствам определена вина, че не разбрах веднага важността на своето впечатление и не се върнах в стаята. Вероятно бих хванал крадеца на местопрестъплението. Но мозъкът ми бе зает деветдесет на сто с този проклет доклад, който трябва да бъде завършен и изпратен днес до полунощ. Заедно с мен в стаята се намираха около десетина души, но съвсем не помня как изглеждаха.

Щом чух вика на жената сякаш се събудих от дълбок сън. И до вратата стигнах полуавтоматично. Едва когато почти бях излязъл от музея, започна да работи паметта ми и си спомних човека, който се шмугна край мен в стаята и рязкото щракване.

Оставаше само едно: никой да не излиза вън от сградата, докато не бъде установено, че нищо не е откраднато. Външната охрана заслужава похвала за бързината с която вдигна тревога.

Съгласен съм с мнението на охраната, че връзка между кражбата и убийството няма никаква. И дали е възможна такава връзка? Някой, в никакъв случай не е професионалист, защото ако бе такъв, щеше да знае, че такъв предмет не може да се продаде, се е поддал на внезапното и безумно изкушение. Вероятно веднага се е разкаял искрено и се е опитал да се отърве от огърлицата. Единственият проблем е да се намери къде го е пъхнал този нещастник.

«Вие казвате, че на музея е провървяло, че съм се оказал там — усмихна се мистър Киркхайм. — Какво пък, на мен ми провървя повече. Не бих искал да се окажа в положението на човека, който пръв е излязъл от музея, може би единственият излязъл.»

При тези думи хората от охраната, независимо от безпокойството си, от цялата си душа се разсмяха“.

* * *

Имаше и още много друго, но аз предавам само думите, които ми приписваха. Пазачът, когото видях да лежи на прага, разказваше, как са го блъснали и как „някой ме перна по ухото“. Другият пазач е участвал в гонитбата. В специален випуск на един вестник се разказваше за ужасната възможност, крадецът да се е вмъкнал в рицарски доспехи и сега да умира от глад и жажда. Очевидно този журналист си представя рицарското въоръжение като сандък, в който са се затваряли като в шкаф.

Всички вестници бяха единодушни, че едва ли някога ще се открият личностите на убитите. В дрехите им не бяха намерили нищо, което би могло да хвърли светлина на въпроса.

Ето, това бе всичко. Имах абсолютно алиби. Шахматните фигури на Сатаната си бяха изиграли ролята, макар и три от тях никога повече да не се помръднат. Съвсем не ми бе приятно да чета това, съвсем. Особено се мръщих, когато един коментатор се заливаше от смях, когато някой бе предположил, че не съм чак толкова невинен.