До Сатаната — седем крачки!

— Нищо няма да стане — отвърна Консърдайн. — Познавам много мъже и жени. Каквото и да замислите, Ева, той ще се опита да ви освободи. А и вие няма да седите с покорно скръстени ръце. Рано или късно ще се издадете. Тогава ще трябва да се разделя с глупавата ми привързаност към живота. Това не мога да допусна. Но нека предположим, че избягате? Къде ще се скрият двата нежни заека от гонещите ги хрътки? Кучетата на Сатаната не знаят почивка. Вие винаги ще живеете със страх. Струва ли си цената такъв живот? Възможно е да имате деца? Сигурни ли сте, че Сатаната ще ги пощади? Той умее да си отмъщава. И така, повтарям въпроса си: струва ли си такъв живот?

— Не — отвърнах аз решително, докато Ева поклати глава.

— Какво трябва тогава да правим?! — прошепна тя.

Консърдайн започна да се разхожда из стаята. Той се спря пред мен и аз отново видях настръхналите като въжета вени по слепоочията. Очите му се превърнаха в студена стомана. Той три пъти ме удари в гърдите с юмрук.

— Разберете, какво прави Сатаната с ръцете си под мантията!

Обърна се рязко, като явно не се доверяваше повече на самообладанието си. Ева го гледаше и като мен се удивляваше на силата на обхваналия го гняв.

— Да тръгваме, Киркхайм — той се овладя. И като прекара пръстите си през косите на Ева, ласкаво ги разпръсна. — Истински сукалчета — повтори и се запъти бавно и внимателно към панела.

— До утре вечер — прошепнах на Ева.

Тя ме прегърна и целуна.

— До утре, скъпи Джим — прошепна ми тя.

Когато излизах се обърнах, тя продължаваше да стои в същата поза, с разперени ръце и широко отворени очи, които изразяваха само скрита печал. Малкото момиче се бои да легне в леглото си. Усетих сърцето ми да бие силно. Решимостта ми се върна. Стената се затвори.

Вървях мълчаливо след Консърдайн на път към моята стая. Когато стигнахме той влезе вътре заедно с мен и няколко секунди ме гледа мрачно. Неочаквано се почувствах смъртно уморен.

— Надявам се да спите по-добре от мен — каза той неочаквано и изчезна.

Бях прекалено изморен да размислям над думите му. Изхитрих се по някакъв начин да се съблека и заспах преди да се завия…

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Събуди ме телефона. Още не бях се събудил напълно и без да осъзнавам, къде се намирам, вдигнах слушалката. Гласът на Консърдайн отекна в главата ми като студена вода лееща се в метално ведро.

— Добро утро, Киркхайм. Не бих си позволил да прекъсвам прекрасният ви сън, но си помислих, че ще се съгласите да закусите с мен, а после да пояздим. Тук има такива прекрасни коне, утрото е така свежо и прекрасно, че е просто жалко да се изпуска.

— Добре — отвърнах аз. — След десет минути ще бъда готов. Как да ви намеря?

— Позвънете на Томас. Чакам ви.

Той затвори телефона.

През прозореца слънцето сияеше. Погледнах си часовника. Бях спал почти седем часа, а сега наближаваше единадесет. Обадих се на Томас.

Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Започнах да си свиркам и с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева ще се чувства така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл „истински разкош“. После Томас ме заведе до някаква старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. На малки и елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.

В ъгъла се намираше Консърдайн и аз се присъединих към него. Хапнахме отлично, поне аз се насладих на храната, докато доктора явно мислеше за друго. Повечето говореше и думите му, леко иронични, предизвикваха моя интерес. Но за нашата среща в стаята на Ева не бе споменато нищо. Дори намек. Аз, естествено, следвах неговия пример.

По едно време станахме и се запътихме към конюшнята. Консърдайн се насочи към силна черна кобила, която с пръхтене му се зарадва. Аз си избрах строен жребец. С лек галоп минахме по пистата край препятствията и се задълбочихме в гъсталаците от млади елхови и дъбови дървета. Често срещахме хора от охраната, които се изправяха в стойка мирно и приветстваха Консърдайн. Яздехме мълчаливо.

Неочаквано излязохме от гората. Консърдайн дръпна юздата и конят му спря. Намирахме се на върха на нисък хълм. На стотина метра под нас блестеше водата на залива. А вътре в морето на четвърт миля гордо се полюшваше по вълните яхта красавица, дълга почти двеста фута и ширина не по-малко от тридесетина. Изглеждаше приспособена за океански плавания, прекалено яка и бърза. Цялата блестеше с белотата си и позлатените си украшения.

— Това е яхтата „Херувим“ — сухо обясни Консърдайн. — Собственост на Сатаната. Даде й това име защото корабът изглежда така невинен. Има и второ прозвище, но то е неприлично. Между другото, прави тридесет възли в час.

Погледът ми се отдели от яхтата и се прехвърли на пристана. Край него се разполагаше цяла флотилия от катери и бързоходни моторни лодки. Забелязах и стара къща, която се къташе сред дърветата малко встрани от брега.