Допустим риск

Роналд също бе останал без сили и целият беше покрит с прах. По челото му се стичаха отвесни вадички пот. Беше смазан от притеснение, прегладнял, умираше от жажда. Но дори не обръщаше внимание на това. Лъчът надежда, която му бе дал Котън Мадър, сякаш го окриляше.

Той нахълта като хала в канцеларията на тъмничаря, но там нямаше никого. Заблъска по дъбовата врата към килиите. Накрая вратата се открехна и през тесния процеп се показа подпухналото лице на Уилям Доунтън.

— Трябва да се видя с жена си — рече запъхтян Роналд.

— Сега затворниците се хранят — отвърна надзирателят. — Ела след един час.

Роналд обаче пъхна крак в процепа и отвори вратата, която изскърца върху пантите, а Уилям отскочи като ужилен назад. Рядката чорба, която той носеше в канчето, се разплиска. — Трябва да я видя незабавно! — изръмжа Роналд.

— Съдиите ще разберат — замрънка тъмничарят. Въпреки това остави канчето и поведе другия мъж към вратата на подземието. След няколко минути Роналд вече седеше до Елизабет. Разтърси я лекичко за рамото. Тя примига, отвори очи и първото, което попита, бе как са децата.

— Още не съм ги видял — обясни мъжът и. — Но ти нося добри новини. Ходих да поговоря със Самюъл Суол и с преподобния Котън Мадър. Според тях можем да издействаме отсрочка.

— Слава Богу! — пророни Елизабет. Очите и проблеснаха в светлината на свещта.

— Но трябва да се покаеш — уточни Роналд. — Освен това трябва да посочиш и другите, влезли в сговор с дявола.

— Да се покая за какво? — изненада се Елизабет.

— Че си вещица — обясни отчаян Роналд.

Беше толкова изтощен и сломен, че вече дори не се опитваше да се владее.

— Нямам за какво да се покайвам — отсече жената.

— Как така да нямаш! — ахна пискливо мъжът и.

— Нямам, защото не съм вещица! — натърти затворницата.

Известно време Роналд гледа вторачено жена си, стиснал отчаяно пестници.

— Не мога да клеветя сама себе си — поде Елизабет, с което наруши тягостното мълчание. — Няма да се покайвам, не съм никаква вещица.

Роналд бе толкова разтревожен и сломен, че не успя да сдържи гнева си. Удари с все сила с юмрук по дланта си. Приближи се толкова много до жена си, че лицата им отстояха само на педя.

— Ще се покаеш — отсече той. — Заповядвам ти.

— Драги ми съпруже — поде Елизабет — явно не се бе стреснала от гневния пристъп на мъжа си, — казаха ли ти за уликите, използвани срещу мен?

Роналд изправи гръб и стрелна притеснено с очи тъмничаря, който гледаше да не пропусне и думица от разговора. Нареди му да се отдалечи. Уилям отиде да си вземе канчето с чорбата и да обиколи килиите.

— Видях доказателството — пророни Роналд, след като надзирателят ги остави сами. — Преподобният Мадър го държи в дома си.

— Явно съм престъпила с нещо Божията воля — прошепна Елизабет. — Щях да се покая, ако знаех какво съм сторила. Но не съм вещица и изобщо — кълна ти се! — не съм измъчвала младите жени, дали показания срещу мен.

— Покай се, колкото да получим отсрочката — примоли се мъжът и. — Искам да ти спася живота, за Бога!

— Не мога и не искам да си спася живота с цената на това да продам душата си — отсече Елизабет. — Очерня ли себе си, ще се съюзя с дявола. Не познавам и други вещици, затова не мога да набеждавам невинни хора само и само аз да отърва кожата. Тъкмо така ще се погубя, не разбираш ли?!

— Трябва да се покаеш! — подвикна отчаяно мъжът и. — Не го ли сториш, ще се откажа от теб!

— Постъпи както ти повелява съвестта — отвърна тихо, но твърдо Елизабет. — Не мога да се покая, защото не съм вещица.

— Моля те — пророни Роналд, решил да постигне своето с добро. — Заради децата.

— Нека се уповаваме на Господа — сведе очи жена му.

— Господ ни е изоставил — простена Роналд и върху покритото му с прах лице се застичаха сълзи.

Със сетни сили Елизабет вдигна окована в белезници ръка и погали лицето му.

— Дръж се, съпруже. Неведоми са пътищата Господни.

Но Роналд съвсем изгуби самообладание — скочи като обезумял и хукна презглава към портите на тъмницата.

ВТОРНИК, 19 ЮЛИ 1692 ГОДИНА

Роналд пристъпваше притеснено от крак на крак. Стоеше встрани на пътя, на хвърлей от затвора. По челото му под широкополата шапка бяха избили капчици пот. Беше горещо и влажно, стелеше се мараня, задухата бе още по-потискаща от неестествената тишина, надвиснала над града въпреки тълпите чакащи хора. Дори чайките се бяха умълчали. Всички се взираха кога ще се появи каруцата.

Роналд не можеше да подреди мислите си, смазан от страх, мъка и паника. Не проумяваше какво толкова са направили с Елизабет, та да ги сполети такава злочестина. Съдиите се бяха разпоредили да не го пускат в тъмницата още предния ден, когато той се бе опитал за последен път да убеди жена си да съдейства на властите. Но както и да я молеше, заплашваше и уговаряше, тя беше непреклонна — не искаше и да чуе за покаяние.