Допустим риск

— Права си — рече възхитен и подаде дневника на Стантън. — От това ще излезе страхотен увод за статията, която смятам да напиша — ще я посветя на научното обяснение за пристъпите, от които са страдали така наречените салемски вещици, и ще я поместя в списание „Сайънс“ или „Нейчър“ — подхвана Едуард. — По-добро въведение от това — здраве му кажи! Елизабет дори споменава изрично, че са яли ръжен хляб. Описала е и халюцинациите. Ще включа тези записки от нейния дневник и ще ги подкрепя с резултатите от масовата спектрография на пробите, взети от мозъка и. Чиста работа!

— Няма да пишеш никаква статия, докато не бъдем сигурни за патента — настоя Стантън. — Няма да рискуваме, така че се забавлявай само с колегите си от изследователския екип.

— Разбира се, че няма да избързвам — увери го ученият. — Ти за какъв ме мислиш! Не съм чак такъв смотаняк!

— Ти каза, че ще пускаш разни статии, не аз — укори го другият мъж.

Ким взе дневника от братовчед си и показа на Едуард мястото, където Елизабет описваше как е учила другите да майсторят кукли. Попита го дали това според него е важно.

— Във връзка с липсващото доказателство ли?

Тя кимна.

— Трудно ми е да кажа — вдигна рамене Едуард. — Но е съмнително… Знаеш ли, умирам от глад. Стантън, ти гладен ли си? Има ли нещо за хапване?

— Аз винаги съм гладен — ухили се приятелят му.

— Е, Ким, какво ще кажеш? — подкани пак Едуард. — Ще ни приготвиш ли нещо? Ние със Стантън имаме да работим още доста.

— Не съм готова за гости — възропта Ким — не бе успяла дори да надзърне в кухнята.

— Ами тогава поръчай храна от някой ресторант — предложи Едуард и започна да разгъва чертежите. — Не сме придирчиви.

— Не говори и от мое име — засмя се Стантън.

— Бих могла да направя спагети — предложи Ким и прехвърли наум необходимите продукти.

Единствената що-годе подредена стая беше трапезарията, където навремето се бе помещавала старата кухня и където вече бяха сложени масата и столовете.

— На драго сърце ще хапна спагети — одобри Едуард, сетне помоли Стантън да подържи краищата на чертежите, докато ги затисне с книги.

Ким въздъхна от облекчение и се пъхна между чистите чаршафи — това беше първата нощ, когато щеше да спи в къщата в имението. Не бе подгънала крак от мига, в който беше влязла в кухнята. Чакаше я още много работа, но къщата, общо взето, сега бе по-подредена. Тя взе от нощното шкафче дневника на Елизабет. Смяташе да почете още малко от него, но след като си легна, изведнъж чу звуците, огласили мрака — гръмката симфония на нощните насекоми и жабите из мочурищата и нивите наоколо. Откъм гората се обади сова. Старата къща поскърцваше, излъчвайки топлината, която бе погълнала през деня. Полъхът на ветреца откъм река Денвър долиташе като приглушен стон.

Ким се поотпусна и усети, че вече не я мъчи леката тревога, обзела я днес следобед, когато бе дошла в къщата. Знаеше, че има много причини за нея, но основната бе внезапната молба на Едуард да спят отделно. Макар и сега да я разбираше по-добре, отколкото в мига, когато Едуард за пръв път бе отворил дума за това, Ким пак се чувстваше разочарована и притеснена.

Остави дневника на Елизабет и стана от леглото. Котката се размърда, примижа недоволно и отново се сви на кълбо. Ким си обу набързо пантофите и отиде в стаята на Едуард. Вратата беше открехната, вътре още светеше. Ким влезе, но веднага бе посрещната от гърленото ръмжене на Бафър. Тя също му се озъби — неблагодарното псе и ставаше все по-несимпатично.

— Какво има?

Едуард се беше облегнал на възглавниците, заобиколен отвсякъде с чертежи.

— Мъчно ми е за теб — пророни младата жена. — Сигурен ли си, че наистина искаш да спим отделно? Самотно ми е, пък и, меко казано, не е особено романтично.

Едуард и махна да дойде при него. Събра разхвърляните листове и потупа леглото до себе си.

— Извинявай — рече и. — Аз съм виновен. Поемам цялата отговорност. Но продължавам да мисля, че поне на първо време така е по-добре. Напрегнат съм като опъната до скъсване тетива. Както видя, изтървах си нервите и пред Стантън.

Тя кимна, вторачена в дланите си, отпуснати върху скута и. Едуард се пресегна и я хвана за брадичката.

— Добре ли си?

Младата жена кимна отново, но се мъчеше как ли не да потисне огорчението си. Опитваше се да се убеди, че сигурно е от преумората.

— Денят беше тежък — каза Едуард.

— Да, но съм и малко притеснена.

— Защо?

— И аз не знам — призна си Ким. — Вероятно заради онова, което е ставало в тази къща — все пак се е случило именно тук. Така и не мога да забравя, че с Елизабет сме една кръв. А и усещам присъствието и.

— Капнала си от умора — напомни и Едуард. — Когато човек е уморен, въображението му се развихря. Пък и сме на ново място, това малко или повече също те изнервя. В края на краищата навикът е наша втора природа, нали така?

— Сигурно и това си казва думата — съгласи се Ким, — но има и друго.

— Само не ми се прави на много суеверна — засмя се Едуард. — И не ми казвай, че вярваш в духове.

— Никога не съм вярвала в призраци и духове, сега обаче не съм толкова убедена, че те не съществуват.

— Сериозно ли говориш?