Допустим риск

Елинор първа започна официално работа в лабораторията. Няколко седмици преди това бе подала в деловодството на Харвардския университет молба за напускане, но и отне още половин месец да приключи с всички проекти и да се пренесе в Салем. Отношенията между нея и Ким малко се позатоплиха, но не твърде. Бяха външно сърдечни, но сдържани. Ким на няколко пъти улавяше, че Елинор скришом я гледа — явно гореше от ревност. Още при първата им среща беше почувствала, че асистентката боготвори Едуард и тайничко копнее за по-близки, по-лични отношения с него. Ким не можеше да се начуди как е възможно той да не го усеща. Загложди я тревога — нямаше как да забрави връзките на баща си с така наречените негови асистентки и секретарки. След това пристигнаха опитните животни. Докараха ги в средата на седмицата вече след полунощ. Едуард и Елинор присъстваха, докато ги разтоварваха от камиона без надписи и ги отнасяха в съответните клетки — Ким предпочете да гледа от прозореца на къщата. Почти не виждаше какво става, но и не и се гледаше особено. Опитите с животни я притесняваха и угнетяваха, макар и тя да съзнаваше, че без това не може.

Бяха се съобразили със съвета на строителния предприемач и архитекта: колкото по-малко знаят жителите на градчето какво става в лабораторията, толкова по-добре. Само това оставаше, да си имат неприятности с властите или със защитниците на животните. Добре, че имението беше прикътано: отвред бе заобиколено от непроходима гора и от висока ограда.

Към края на седмицата започнаха да пристигат и другите изследователи. С помощта на Едуард и Елинор те си наеха стаи в множеството хотелчета, пръснати във и около Салем. Според договора трябваше да дойдат сами и известно време да живеят разделени от семействата си, за да им спестят притесненията — първите няколко месеца щяха да работят едва ли не денонощно. Срещу това им бе обещано да станат милионери с акциите, които щяха да получат.

Пръв се появи Курт Нойман. Някъде към десет — десет и нещо Ким тъкмо се канеше до отиде от къщата в замъка, когато чу приглушения тътен. Отиде на прозореца и видя мощен мотоциклет, който намали скоростта и спря плавно пред къщата. От него слезе мъж горе-долу на нейните години, който вдигна визьора на каската. Отзад на мотоциклета бе привързан куфар.

— С какво мога да ви услужа? — провикна се Ким от прозореца — реши, че е някой доставчик, подминал завоя към лабораторията.

— Извинявайте — отвърна мъжът и с едва доловим немски акцент попита: — Ще ми кажете ли как да стигна до лабораторията на „Омни“?

— А-а, вие сигурно сте доктор Нойман — рече Ким. — Един момент! Идвам ей сега.

Когато и беше казал, че днес чака Курт, Едуард бе споменал мимоходом и за акцента му. Но младата жена се изненада, че знаменитият учен пристига с мотоциклет.

Ким затвори припряно каталозите с мостри на платове и дамаски, оставени върху масичката, вдигна и вестниците от последните няколко дена, нахвърляни по канапето, и изтича да покани Курт Нойман да влезе. Погледна се мимоходом в огледалото в антрето и отвори входната врата.

Курт бе свалил каската и досущ средновековен рицар, я беше долепил до гърдите си. Но изобщо не погледна Ким. Беше извърнал очи към лабораторията. Едуард, изглежда, също беше чул мотора и сега идваше с колата по черния път към къщата. Спря, скочи от автомобила и прегърна Курт, сякаш са братя, които не са се виждали от цяла вечност.

Обсъдиха набързо червения металик на мотоциклета марка „Бе Ем Ве“ и чак тогава Едуард забеляза, че Ким стои на вратата. Представи я на Курт. Тя се ръкува с учения. Беше едър като канара, близо три пръста по-висок от Едуард, с русолява коса и лазурносини очи.

— Курт е родом от Мюнхен — поясни Едуард. — Завършил е „Станфорд“ и Калифорнийския университет. Мнозина, включително аз, смятаме, че е най-надареният биолог в Щатите, който се е специализирал по реакции на лекарствени средства.

— Престани, Едуард — примоли се Курт — беше се изчервил като рак.

— Извадих късмет — успях да го открадна от „Мърк“! — продължи Едуард. — фирмата толкова искаше да го задържи, че обеща да му построи собствена лаборатория.

Ким гледаше състрадателно как Курт се мъчи като грешен дявол, притеснен от панегириците на Едуард — също както се бе притеснявала и тя на онази вечеря, когато я запознаха с Едуард и Стантън я беше превъзнасял на възбог. Курт и се стори прекалено срамежлив за огромния си ръст, външност на манекен и слава на прочут учен. Германецът не смееше дори да я погледне в очите.

— Но стига сме дрънкали празни приказки! — рече накрая Едуард. — Да тръгваме, Курт. Ти карай след мен с адската си машина. Отиваме да ти покажа лабораторията. Това ще е място за велики дела, казвам ти!