Допустим риск

Ким се засмя, развеселена от изопнатата му физиономия.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Не вярвам в призраци, но вече имам друго мнение за свръхестественото. Сетя ли се как намерих дневника на Елизабет, тръпки ме побиват. Окачих портрета и и веднага след това, кой знае защо, краката сякаш сами ме поведоха към замъка. И там изобщо не се наложи да търся дълго. Дневникът се оказа в първия сандък, който отворих.

— Хората започват да вярват в свръхестественото само защото са дошли в Салем — засмя се и Едуард. — Всичко е заради лова на вещици. Но нямам нищо против, ако си си втълпила, че някаква тайнствена сила те е тласнала към замъка. Само не искай от мен и аз да си втълпявам същото.

— А как иначе да си обясня станалото? — възкликна разпалено младата жена. — Цели трийсет часа, че и повече рових из архива — рових до безсъзнание и не намерих нищо! А сега изведнъж… Кое ме накара да надзърна тъкмо в този сандък?

— Добре де, така да бъде — съгласи се Едуард, за да я накара да се успокои. — Нямам намерение да те разубеждавам. Стига си се палила! С теб съм.

Целунаха се за „лека нощ“, после Ким остави Едуард с чертежите и излезе. След като затвори вратата на стаята, се озова в лунния светлик, струящ през прозореца на банята. Виждаше надвисналата черна грамада на замъка, очертан върху нощното небе. Потрепери — гледката и напомняше класическите филми за Дракула, хвърляли я в ужас като малка.

Слезе по тъмното стълбище, което завиваше на сто и осемдесет градуса, и си запроправя път между празните кашони, с които бе задръстено антрето. Отиде в хола и погледна портрета на Елизабет. Дори в тъмното и се стори, че зелените очи от картината хипнотично сияят, сякаш озарени от вътрешна светлина. — Какво се опитваш да ми кажеш? — пророни Ким. Още в мига, в който бе погледнала изображението, отново я плисна усещането, че Елизабет се мъчи да и съобщи нещо и че съобщението — каквото и да е то, — не се съдържа в дневника — той трябваше само да я насърчи да не се отказва и да продължи издирването.

В този миг Ким забеляза с крайчеца на окото някакво движение и възкликна приглушено — сърцето и забумтя лудешки. Вдигна инстинктивно ръце, за да се предпази, но бързо ги свали — видя, че котката просто е скочила на масичката. Подпря се за миг, притиснала длан до гърдите си. Беше потресена от собствената си уплаха — явно се бе залъгвала, скритото напрежение продължаваше да я държи.

През нощта сънува невероятно реалистичен кошмар: някой шепнеше зад вратата и я викаше. Изтръпнала от страх, Ким отиваше да отвори, но тъкмо посягаше да докосне резето с разтреперана ръка, шепотът се преместваше към прозореца. Отидеше ли до него, отвън я озаряваше лилава светлина и черният масив на замъка вторачваше кухите си очи в нея. Внезапно лъхна вятър, кожата на тила и настръхна, а върху челото и закапаха ледени капки. Ким отвори широко очи и видя, че незнайно кога се е озовала върху леглото си, вкопчила пръсти в чаршафите. Загледа се втренчено в тавана — над нея бавно растеше тъмно, мокро петно. От петното се отцеждаха и падаха право върху челото и тежки, студени капки. „Боже мой, та това е кръв!“ — осъзна тя и ужасът я разтърси като удар от ток.

— Едуард! — изпищя Ким с всички сили, но от устата и не излезе нито звук. Тя се замята, мъчеше се отчаяно да си поеме дъх, но не можеше — гърлото и бе стегнато като в примка, нечии ръце я дърпаха, дращеха и стягаха болезнено, влачеха я към някаква тъмна бездна, пред очите и падна пелена и заиграха ярки разноцветни петна… Ким разбра, че всеки миг ще загуби съзнание. С последни сили се бореше за глътка въздух, разтърсена от гърч и… се събуди.

Този път беше будна наяве. Огледа се замаяно, разтреперана и плувнала в студена пот, сетне побърза да протегне ръка към нощната лампа. Меката светлина извади предметите от прегръдката на мрака и им върна уютната плътност и спокойна солидност. Ким си наложи да вдигне поглед нагоре. Таванът беше съвършено бял.

— Разбира се… — отрони тежка въздишка Ким. — Има си хас… Само това оставаше.

Все още дишаше на пресекулки, но вече започваше да се отпуска. Въпреки това до сутринта спа — или по-скоро се въртя в леглото — на светната лампа. За съня си не каза на никого.

НАЧАЛОТО НА СЕПТЕМВРИ, 1994 ГОДИНА

През първата седмица на септември лабораторията беше построена и оборудвана с всичко необходимо. Ким бе доволна. Беше в отпуск до края на месеца и не и беше трудно да подписва разписките за пристигащите всекидневно кашони с апаратура, но на драго сърце преотстъпи това задължение на Елинор Йънгман.