Драконови сълзи

Цялата полова просвета на света, всички илюстрации как се използват презервативи можеха да бъдат пометени от една доза „Екстаз“, ако употребилият го намереше сексуален отклик, а това никак не беше рядкост. Как може да те тревожи болестта, когато човекът, с когото току-що си се запознал, е толкова близка душа, „ин“ на твоя „ян“, чисто сияние за третото ти око, готов да се отзове на всяка твоя потребност и желание?

Хари и Кони стигнаха до тавана. Там осветлението беше по-слабо, отколкото долу, но Хари виждаше легнали двойки на пода или седнали с опрени до стената отзад гърбове. Позите бяха по-дръзки от двойките долу. Паузата ги бе приковала в двубои с езика, с разкопчани джинси, с търсещи вътре ръце.

Две-три двойки под въздействието на „Екстаз“ до такава степен бяха забравили къде се намират и всякакво благоприличие, че всъщност го правеха по един или друг начин, когато ги бе връхлетяла Паузата.

Хари нямаше никакво желание да проверява дали подозренията му са основателни. Също като тъжния цирк долу, сцената на тавана беше само потискаща. И за най-непретенциозния воайор в нея нямаше и следа от еротичност. Предизвикваше единствено нерадостни мисли като картините на Йеронимус Бош, изпълнени с дяволски същества и видения.

Двамата минаха покрай двойките и приближиха до парапета, откъдето можеха да гледат към помещението отдолу.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Хари.

— Отвратителен си.

— Само се опитвам да бъда кавалер.

— Май си единственият на това място.

От парапета се разкриваше добър изглед към тълпата отдолу, замръзнала във вечен купон.

— Боже, колко ми е студено! — оплака се Кони.

— И на мене.

Застанаха един до друг и се прегърнаха през кръста, за да се стоплят.

Хари рядко бе изпитвал такава близост с друг човек. Не близост в любовен смисъл. Надрусаните, обезумели двойки по пода зад тях бяха достатъчно антиромантични, за да позволят на романтичните му чувства да избликнат точно в този момент. Атмосферата беше неподходяща. Хари изпитваше платоническа близост с приятел, с партньор, с когото са преживели какво ли не, с когото най-вероятно ще загинат заедно при изгрев-слънце и, най-важното, без и двамата да са решили какво искат от живота и какъв е смисълът да живееш.

— Кажи, че не всички днешни деца ходят по такива места и тъпчат мозъците си с препарати — помоли Кони.

— Не. Не всички. Дори повечето не го правят. Повечето деца са по-разумни.

— Не бих искала да повярвам, че тази тълпа е типична за „нашето ново поколение ръководители“, както непрекъснато ни внушават.

— Не е така.

— Тогава парадът след нашето хилядолетие ще е още по-отвратителен от сегашния — заключи Кони.

— „Екстаз“ прави дупчици в мозъка.

— Зная. Представи си каква ще е държавата, ако Конгресът е пълен с момчета и момичета, които обичат „хикспреса“.

— Защо смяташ, че още не е така?

Кони се засмя горчиво:

— Е, това би обяснило много неща.

Въздухът не беше нито топъл, нито студен, но двамата трепереха неудържимо.

Складът си оставаше мъртвешки неподвижен.

— Съжалявам за твоя апартамент — обади се Кони.

— Какво?

— Нали изгоря, не помниш ли?

— Ами какво да се направи — Хари сви рамене.

— Зная колко беше привързан към него.

— Има застраховка.

— Все пак беше толкова приятен, уютен, всичко беше подредено.

— Така ли? Единственият път, когато дойде, нали каза, че е „съвършен доброволен затвор“ и че съм „блестящ пример за всеки побъркан по рапортите и мангизите идиот от Бостън до Сан Диего“.

— Не е вярно.

— О, не, каза го.

— Наистина ли?

— Беше ми сърдита тогава.

— Сигурно. За какво?

— Беше денят, когато арестувахме Нортън Луис — припомни й Хари. — Той ни накара доста да се поизпотим за заплатите си, а аз ти попречих да го застреляш.

— Точно така. Наистина ми се искаше да го пречукам.

— Не беше необходимо.

— Много ми се щеше — въздъхна Кони.

— Нали го спипахме?

— Можеше обаче да стане голяма беля. Ти имаше късмет. Все пак онова копеле си заслужаваше да го застрелям.

— Няма спор — съгласи се Хари.

— Виж, не съм искала да кажа това… за апартамента ти.

— Лъжеш.

— Добре де, но сега го виждам по друг начин. В този объркан свят трябва да намерим начин да се справим. Твоят е един от най-добрите. Всъщност по-добър от моя.

— Знаеш ли какво според мене се случва сега? Май това, което психолозите наричат „обвързване“.

— Божичко, дано да не е така.

— Струва ми се, че е точно така.

Кони се усмихна:

— Сигурно се е случило още преди седмици или месеци, но чак сега си го признаваме.

Помълчаха известно време.

Хари се чудеше колко ли време е изминало, откакто побягнаха от броящия „голем“ на Тихоокеанската магистрала. Струваше му се, че не може да не е изминал цял час, но беше трудно да се каже колко реално време е изминало, когато не живееш в него.