Драконови сълзи

Кони знаеше, че за чудовищния враг тя е ужасяващо уязвима точно като танцуващото момиче долу на дансинга. Безпомощна. Колкото и бързо да бягаше, колкото и хитри да бяха плановете й, нямаше нито сигурна защита, нито безопасно убежище.

Никога не бе проявявала особена религиозност, но изведнъж разбра как един ревностен християнин би се разтреперил от мисълта, че сатаната може да се освободи от ада, за да хване в клопката си света и да извърши нов Армагедон. От страховитата му сила. От неговата безмилостност. От неумолимата, злорада, безпощадна жестокост.

Почувства, че й призлява и се уплаши да не повърне.

До нея Хари изпусна съвсем лека въздишка и Кони отвори очи. Беше твърдо решена да посрещне смъртта открито и да окаже всякаква възможна съпротива, колкото и да беше безполезно да се съпротивлява.

Долу в складовото помещение „големът“-скитник стигна до същата стълба, по която Хари и Кони се бяха изкачили на тавана. Поколеба се, сякаш се чудеше дали да не се обърне и да ги потърси другаде.

Кони се осмели да се надява, че мълчанието им, въпреки всички предизвикателства да закрещят, е накарало Тик-так да тръгне в друга посока из купона.

Точно тогава той проговори с грубия си демоничен глас.

— Фи, фай, фо, фум — поде той и се заизкачва по стълбите, — Мирише ми на герои-ченгета.

Смехът му бе студен и нечовешки, сякаш излизаше от устата на крокодил и все пак съдържаше зловещо позната детска радост.

Забавено развитие.

Психотично дете.

Припомни си как Хари й разказваше за думите на скитника по време на пожара в неговия апартамент: „Вие, хората, сте много забавна играчка.“ Това беше личната му игра, по неговите правила или без никакви правила, ако пожелаеше. Двамата с Хари не бяха нищо повече от играчки в ръцете му. Колко глупаво бе повярвала, че ще удържи обещанието си!

Трясъкът на всяка тежка стъпка разлюляваше стълбата и отекваше из цялата сграда. Подът на тавана се разтърси от изкачването. Приближаваше се бързо: БУМ, БУМ, БУМ, БУМ!

Хари я сграбчи за ръката:

— Бързо, по другите стълби!

Дръпнаха се от парапета и хукнаха към другия край на тавана.

Под стълбата на другия край стоеше друг „голем“, съвършено еднакъв с първия. Огромен. Буйна разрошена коса. Сплъстена брада. Шлифер като черна мантия. Широко ухилен. Яркосини пламъци в хлътналите очни кухини.

Научиха още нещо за мощта на Тик-так. Можеше да създаде и управлява най-малко две изкуствени тела едновременно.

Първият „голем“ се изкачи по стълбата отдясно. Запъти се към тях, като безмилостно си проправяше път през любовните двойки на пода.

От лявата им страна вторият „голем“ се приближаваше със същото пренебрежение към замрелите хора по пътя си. Когато светът се раздвижеше отново, целият таван щеше да се огласи от викове на болка и гняв.

Все още сграбчил Кони за ръката, Хари я дръпна обратно към парапета и прошепна:

— Скачай!

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — тропотът на „големите“-близнаци разтърсваше тавана. БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — биеше сърцето на Кони. Вече не можеше да различи двата звука.

Тя последва примера на Хари, сложи ръце зад себе си на парапета и подскочи да седне върху него.

„Големите“ ритаха все по-ожесточено човешките бариери по пътя към плячката им и се приближаваха неумолимо от двете страни.

Кони вдигна крака, завъртя се и се обърна с лице към склада. Височината беше най-малко шест метра. Достатъчно ли беше да си счупи крака или да си разбие черепа? Вероятно.

Големите вече бяха на по-малко от пет метра от двете им страни. Приближаваха неудържимо като товарни влакове, сините пушеци вместо очи се виеха като в ада, едрите ръце вече се протягаха към тях.

Хари скочи.

С вик на примирение Кони се отблъсна от парапета, хвърли се в празното пространство…

…и падна само на около два метра надолу, преди да спре във въздуха до Хари. Беше обърната с лице надолу, ръцете и краката й бяха разпрострени в несъзнателно подражание на класическата парашутистка поза, а под нея стояха замръзналите танцьори, без да виждат нея или каквото и да било от мига на омагьосването.

Все по-нетърпимият студ в костите и бързото изтощаване на енергията още при тичането из Лагуна Бийч й подсказа, че не се движи из спрелия свят толкова лесно, колкото й се струва или поне колкото в нормалния свят. Самият факт, че като тичаха, не създаваха въздушно течение, което забеляза и Хари, доказваше съществуването на недоловимо за сетивата им съпротивление, а спрялото им падане окончателно го потвърди. Докато полагаха усилия, те успяваха да се движат, но не можеха да разчитат на инерцията или дори на земното притегляне, ако спираха.

Кони погледна през рамо и видя, че е успяла да се отдалечи от парапета на тавана на около метър и половина напред, макар и да се бе отблъснала с всички сили. Но това разстояние, съчетано с вертикалното падане на близо два метра бе достатъчно да се изплъзне от „големите“.

Те стояха до парапета, навеждаха се, протягаха ръце, мъчеха се да я докопат, но загребваха само въздух.

— Можеш да се движиш, ако се помъчиш! — изкрещя й Хари.