Драконови сълзи

Кони забеляза, че той използва ръцете и краката си да се движи като плувец в стил бруст. Хари се бе извил под ъгъл към пода и се придвижваше надолу мъчително бавно, сякаш въздухът беше някаква особена, необикновено гъста вода.

Тя бързо съобрази, че за съжаление не е в безтегловност като космонавт в орбита и не може да се възползува от предимствата на придвижването в безвъздушна среда. Бърз опит й показа, че не може да се отблъсне с лекотата на космонавт или да променя посоките произволно.

Помъчи се да подражава на Хари и разбра, че може да се изтегли надолу през лепкавия въздух, ако прояви методичност и решителност. За миг й се стори дори по-хубаво от парашутизма, защото мигът на илюзията за свободен полет при скока се появява на сравнително голяма височина, а когато извивките на земната повърхност все повече се доближаваха, илюзията ставаше съвсем неубедителна. Тук обаче висеше точно над главите на други хора под покрива на сграда и дори при сегашните ужасни обстоятелства изпитваше тръпката от нова сила и жизнерадост като в редките сънища, че лети.

Всъщност Кони дори би изпитала удоволствие от странното преживяване, ако не беше присъствието на Тик-так във формата на два „голема“ и ако не бягаше, за да спаси живота си. Чу забързаното БУМ-БУМ-БУМ-БУМ на забързаните им тежки стъпки по дървения таван, погледна през рамо и нагоре и видя, че двата „голема“ са се запътили към стълбите в противоположните краища на тавана.

До пода на склада й оставаха около три метра. Тя „плуваше“ надолу подлудяващо бавно, сантиметър по сантиметър през цветните светлини на прожекторите и лазерите. Задъха се от усилието. Изстиваше много бързо.

Ако наоколо имаше нещо твърдо — стена или стълб под покрива — можеше да се отблъсне и да постигне по-висока скорост. Ала нямаше никаква опора освен въздуха.

От лявата й страна Хари беше на около педя пред нея, но не напредваше по-бързо. Просто бе тръгнал по-рано.

Ритай. Движи ръцете. Бори се.

Усещането за свобода и жизнерадост бързо се смени от чувство на обреченост.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ. Стъпките на техните преследвачи отекваха глухо в огромното помещение.

Оставаха й още два метра и половина до пода. Насочи се към празно пространство между танцуващите. Ритай, тегли. Ритай и тегли. Движи се, не спирай. Толкова е студено.

Пак погледна през рамо, макар и да се страхуваше, че така ще се забави още повече.

Единият от „големите“ бе стигнал до стълбата и вземаше по две стъпала наведнъж. Шлиферът се развяваше като мантия, раменете бяха прегърбени, главата наведена. Скачаше надолу по стълбата с ловкостта на маймуна. Кони се сети за илюстрацията в отдавна забравена книжка с приказки — зъл дух от някакво средновековно предание.

От отчаяните усилия сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Напредна с още една-две педи към пода, но беше с главата напред, което означаваше, че трябва мъчително да се изтегли до бетона — първата твърда повърхност, където можеше да възвърне равновесието си и да се изправи на крака.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ.

„Големът“ слезе от стълбата.

Кони се чувстваше изтощена. Замръзваше.

Чуваше как Хари проклина студа и неподатливия въздух.

Приятният сън, че лети, се бе превърнал в класически кошмар — сънуващият бяга като в забавен кадър, а чудовището го преследва с ужасяваща скорост и пъргавина.

Кони се съсредоточи в пода, който вече беше само на два метра, и все пак в крайчеца на лявото око мярна някакво движение и чу вика на Хари. „Големът“ го бе сграбчил.

Черна сянка легна върху и без това сенчестия под точно под нея. Тя неохотно извърна глава надясно.

Увиснала във въздуха с краката нагоре, като ангел в битка с демон, Кони се озова лице в лице с другия „голем“. Жалко, че за разлика от ангелите, не беше въоръжена с огнен меч, светкавица или благословен от Бога амулет, за да отблъсне демоните обратно в огъня и врящия катран на ада.

Тик-так се ухили и я сграбчи за гърлото. Ръката на „голема“ бе толкова огромна, че дебелите пръсти и тлъстият палец се сключваха отзад на шията й в пълен кръг. Но той не прекърши гръкляна, не я удуши веднага.

Кони си спомни обърнатата глава на Рики Естефан и откъснатата без никакво усилие ръка на танцуващото момиче.

Прилив на гняв задуши ужаса й. Кони се изплю в огромното, отвратително лице.

— Пусни ме, изрод!

Блъсна я гнусен дъх, от който тя изкриви лице. Обезобразеният от белези „голем“-скитник проговори:

— Поздравявам те, мръснице. Времето изтече.

Огненосините очи за миг блеснаха по-ярко, после угаснаха.

На Кони й се стори, че вижда безкрайността в празните очни кухини. Гадното лице на скитника, огромно както целия „голем“, изведнъж изгуби формата на плътта и косата и се превърна в едноцветна кафеникава маса, сякаш бе направено от глина или пръст. Сложна мрежа от фини пукнатини покри носа, бързо се разпространи по цялото лице и за миг чертите му изчезнаха.