Драконови сълзи

Колкото повече престояваха в Паузата, толкова по-склонен беше Хари да повярва, че врагът им ще спази обещанието си, за единия час. Имаше усещането, което отчасти беше полицейски инстинкт, не само празно пожелание, че Тик-так в края на краищата не е чак толкова всемогъщ, че има ограничения дори за неговите феноменални способности и че поддържането на Паузата е прекалено изтощително, за да се задържи дълго.

Нарастващият вътрешен студ му подсказваше, че Тик-так все по-трудно се справяше с отделянето им от магията, която сковаваше останалия свят. Въпреки опитите на мъчителя им да контролира създадената от него действителност, може би Хари и Кони постепенно се превръщаха от подвижни играчки в застинали фигури по игралното поле.

Хари си спомни ужаса, който изпита от гласа по радиото в колата на път от горящия си апартамент в Ървин до жилището на Кони в Коста Меза. Досега обаче не бе проумял значението на думите, произнесени от „голема“-скитник: „Сега трябва почивка, герой такъв… трябва почивка… много съм уморен… малко ще подремна.“ Каза още нещо, повечето заплахи, и стържещият глас постепенно заглъхна в статична тишина. Ала Хари внезапно осъзна, че най-важното в случката беше не способността на Тик-так по някакъв начин да контролира ефира и да му говори от радиото, а откритието, че дори божествените му сили не са неограничени и той се нуждае от периодична почивка както простосмъртните.

Като се замисли, Хари се даде сметка, че след всяка по-необуздана проява на Тик-так настъпва поне час или повече, през който не се появяваше да продължи с мъченията.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Припомни си как обясняваше на Кони в нейния апартамент, че дори социопат с огромни паранормални възможности непременно има слабости, уязвими места. През последните няколко часа Хари бе свидетел на все по-смайващи номера от страна на Тик-так и песимизмът му нарасна. Сега оптимизмът пак разцъфна.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Хари се накани да сподели надеждите си с Кони, но тя внезапно се вкамени. Ръката му продължаваше да я прегръща през кръста и той усети, че треперенето й секна. За миг Хари се уплаши, че е изстинала толкова много, че се е поддала на ентропията и е станала част от Паузата.

После забеляза, че Кони е обърнала глава към някакъв лек звук, който Хари, потънал в мислите си, не бе дочул.

Още веднъж. Изщракване.

После тихо драскане.

По-силно изтракване.

Звуците бяха глухи, непълноценни, също както техните стъпки в дългото бягство от крайбрежната магистрала.

Разтревожена, Кони отпусна ръка. Хари направи същото.

Долу в помещението „големът“-скитник се движеше между непрогледните сенки и сноповете замръзнала светлина, между наблюдаващите зомбита и вкаменените танцуващи. Тик-так бе влязъл през същата врата, която бяха използвали и те. Беше ги проследил.

4

Инстинктът подсказваше на Кони да се отдръпне от парапета на тавана, за да не я забележи „големът“, ако вдигне очи нагоре, но тя преодоля порива и остана неподвижна. В мъртвешката тишина на Паузата и най-малкият звук, дори прошумоляването на подметка по пода или изскърцването на дъска, можеше да привлече вниманието на съществото.

Хари също бързо потисна инстинктивната си реакция и остана почти толкова неподвижен, колкото замрелите купонджии. Слава Богу.

Ако нещото погледнеше нагоре, вероятно нямаше да ги забележи. Светлините бяха долу, таванът тънеше в сянка.

Кони осъзна, че се е вкопчила в глупавата надежда Тик-так да ги преследва само с обикновените си сетива и да удържи обещанието си. Като че можеше да се вярва на масов убиец-социопат, все едно дали бе надарен с паранормални способности. Беше глупаво от нейна страна, под достойнството й, но се беше вкопчила в тази възможност. Ако светът можеше да бъде омагьосан като в приказка, защо и собствените й надежди и желания да нямат поне мъничко сила?

Не беше ли странно точно тя да се надява отчаяно, след като още в детството се беше отказала от всякаква надежда и никога дори наум не бе пожелавала някаква особена дарба, необикновена способност или лелеян край?

Повтаряха й, че всеки може да се промени. Тя не вярваше. През по-голяма част от живота си бе останала непроменена, не очакваше от живота нищо, за което не се е потрудила двойно и намираше ненормално утешение в това, че действителността никога не надминава очакванията й.

„Понякога животът е горчив като драконови сълзи. Дали обаче драконовите сълзи са горчиви или сладки, зависи изцяло от начина, по който човек възприема вкуса им.“

Всеки човек, все едно дали мъж или жена.

Сега нещо потрепна вътре в Кони — някаква важна промяна, от която вече й се искаше да живее, за да види какво ще стане.

Ала долу се промъкваше дебнещият „голем“-скитник.

Кони дишаше през отворена уста, бавно и безшумно.