Драконови сълзи

Измършавялата, бледа, костелива жена в леглото представляваше ужасна гледка, но Хари не можеше да откъсне поглед от нея. Тя привличаше вниманието, защото зад ужасното й сегашно състояние прозираха едва доловими следи от минала красота като призрак, който обитава измъченото лице и тяло и отказва да ги напусне изцяло. Сравнението между това, което най-вероятно е представлявала като млада и сегашния й вид, вледеняваше.

— Досега спеше — прошепна Таня Дилейни. Всички шепнеха. Болногледачката стоеше между тях и леглото — показваше, че изпълнява задълженията си. — Не й се случва често да спи спокойно, затова не бих искала да я будя.

Зад натрупаните възглавници и лицето на пациентката се виждаше нощното шкафче, върху което стояха поднос с коркова подложка за хромираната кана с вода и лед и снимка в обикновена черна лакирана рамка. На снимката беше хубав млад човек на около двайсет години. Орлов нос. Гъста черна коса. Бледите очи изглеждаха сиви на черно-бялата снимка и сигурно бяха сиви и в действителност, точно като леко потъмняло сребро. Това беше момчето със сините джинси и тениската с надпис „Тикейт“, момчето, което облизваше устни с розовия си език при гледката на потъналите в кръв жертви на Джеймс Ордегард. Хари си спомни пламналата в очите му омраза, когато го изблъска зад бариерата и го унижи пред тълпата.

— Той е — каза тихо Хари с изненада в гласа.

Таня Дилейни проследи погледа му.

— Брайън. Синът на госпожа Дракман.

Хари се обърна да срещне погледа на Кони.

— Той е.

— Не прилича на човека с плъховете — обади се Сами. Беше се преместил в най-далечния ъгъл на стаята, може би се беше сетил за широко разпространеното убеждение, че слепите компенсират загубата на зрението с по-изострени слух и обоняние.

Джанет Марко притисна съненото момче още по-силно до себе си и се загледа разтревожено в снимката.

Кучето изскимтя кратко и тихо.

Кони се обърна към Хари:

— Ако синът й наистина плаща всички сметки…

— О, да, той ги плаща — намеси се сестра Дилейни. — Толкова е грижовен към майка си.

— … тогава деловодството има адреса му — продължи Кони.

Хари поклати глава:

— Старшата сестра по никакъв начин няма да ни допусне да прегледаме счетоводните книги. Ще ги брани до смърт, ако не й представим заповед за обиск.

— Настоявам да си тръгнете, преди да сте я събудили — каза сестра Дилейни.

— Не спя — обади се бялото плашило в леглото. Затворените завинаги клепачи не помръдваха, бяха отпуснати, сякаш мускулите бяха атрофирали с годините. — И не искам снимката му да стои тук. Той ме принуждава да я държа.

— Госпожо Дракман… — поде Хари.

— Госпожица. Те ме наричат госпожа. Не е вярно, такава госпожа няма — Гласът й беше тих, но не пресеклив. Остър. Студен. — Какво сте намислили с него?

— Госпожице Дракман — поправи се Хари, — ние сме от полицията. Трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка със сина ви.

Ако имаха възможност да научат нещо повече от адреса на Тик-так, Хари смяташе, че трябва да се възползуват. Майката можеше да им разкаже нещо, което да им посочи някоя уязвима страна на необикновеното й отроче, дори и да нямаше представа за истинския му характер.

Тя замълча за миг и прехапа устни — здраво стиснати и съвсем безкръвни, почти сиви.

Хари погледна часовника си.

Два часът и осем минути.

Измъчената жена вдигна ръка — тънка и зловеща като на хищна птица — и се хвана за решетката на леглото.

— Таня, би ли ни оставила насаме?

Болногледачката понечи да възрази, но пациентката повтори молбата по-остро, почти като заповед.

Веднага след като Таня Дилейни излезе и затвори вратата зад себе си, Дженифър Дракман попита:

— Колко сте?

— Пет — отговори Кони, без да брои кучето.

— Не всички сте полицаи и не сте тук само по полицейска работа — заяви Дженифър Дракман с прозорливост, която сигурно бе разбила като компенсация през дългите години слепота.

Нещо в гласа й, някаква нотка на събудена надежда накара Хари да й каже истината:

— Така е. Не всички сме полицаи и не сме тук само като полицаи.

— Какво ви е направил? — попита жената.

Беше им направил толкова много, че нито един от тях не намери думи да се изрази кратко и ясно.

Жената правилно изтълкува мълчанието и продължи:

— Знаете ли какво представлява той?

Въпросът беше необичаен и показваше, че майката поне отчасти е наясно с особеностите на сина си.

— Да — отвърна Хари, — знаем.

— Всички мислят, че е много добро момче — сподели майката с треперещ глас. — Не искат да ме чуят. Глупаци. Не слушат. Толкова години… не ми вярват.

— Ние ще ви изслушаме — увери я Хари, — и вече вярваме.

По измъченото лице пробягна сянка на надежда, но тя бе толкова необичайна за него, че бързо изчезна. Жената повдигна глава от възглавниците. Дори това движение изискваше от нея големи усилия, под съсухрената кожа на шията изпъкнаха жилите.

— Мразите ли го?

След кратко мълчание Кони отговори:

— Да. Аз го мразя.

— Да — обади се и Джанет Марко.

— Мразя го почти толкова, колкото мразя себе си — каза болната. Гласът й сега звучеше горчиво. Следите от красота се стопиха. Жената се превърна в олицетворение на грозотата, гротескна фигура.