Драконови сълзи

Ала госпожица Гъливър и господин Лайън изглеждаха сериозни, любезни и добронамерени. Не вярваше, че са от хората, които ще позволят да й отнемат Дани. Пък и Джанет имаше нещо общо с тях — не на последно място волята за живот и желанието да хванат Тик-так преди той да ги е хванал.

Бе решила да се добери на детективите, главно защото нямаше друг избор — всички бяха въвлечени. Друга причина да им повярва беше доверието на кучето към тях.

— Сега е два без пет — каза детектив Лайън, като погледна ръчния си часовник. — Хайде да побързаме, за Бога!

Джанет извика Дани. Двамата седнаха отзад в микробуса заедно със Сами Шамроу, който с трясък затвори задната врата.

Детектив Лайън седна зад волана, включи двигателя и запали фаровете.

В микробуса нямаше преграда между предната седалка и задната част. Джанет, Дани и Сами се скупчиха напред, за да гледат през предното стъкло.

Над магистралата започнаха да се извиват змиевидни струйки лека мъгла от океана. Фаровете на насрещна кола, единствената по шосето, осветиха ленивата мъгла точно под най-подходящия ъгъл, за да я обагрят в цветовете на дъгата. Шарената лента се изви между двата тротоара. Колата мина през нея и отнесе цветовете в мрака.

Детектив Гъливър все още стоеше на тротоара с Рошльо.

Детектив Лайън освободи ръчната спирачка, включи на скорост и леко повиши глас:

— Добре, готови сме.

Детектив Гъливър заговори на кучето и почна да прави знаци с ръце. Рошльо я гледаше учудено.

После разбра, че искат от него да ги заведе там, където той самият преди няколко минути искаше да отидат. Тръгна надолу по склона в северна посока. Измина около една трета от пресечката, спря и се обърна да види дали детектив Гъливър го следва. Явно му харесваше, че е останала при него. Рошльо помаха с опашка.

Детектив Лайън вдигна крака си от спирачката и пусна колата по склона. Караше успоредно с детектив Гъливър, за да покажат на кучето, че и колата го следва.

Скоростта не беше висока, но Джанет се хвана за седалката на детектив Лайън, за да запази равновесие. Сами се вкопчи в облегалката на предната седалка до шофьора. Дани се държеше с една ръка за колана на Джанет и се повдигаше на пръсти, за да гледа какво става отвън.

Когато детектив Гъливър почти стигна до кучето, то пак тръгна, изтича до края на пресечката и на кръстовището се обърна. Погледна жената, която вървеше след него, после хвърли бърз поглед към микробуса, след това към жената и пак към колата. Беше умно куче, щеше да разбере.

— Да можеше само да говори и да ни каже това, което ни трябва въздъхна детектив Лайън.

— Кой? — попита Сами.

— Кучето.

Детектив Гъливър последва Рошльо през кръстовището и до половината на следващата пресечка. Спря и изчака детектив Лайън да я настигне. Увери се, че кучето гледа към тях, после отвори вратата и влезе в колата.

Кучето седна и се втренчи в тях.

Детектив Лайън пусна колата по инерция малко напред.

Рошльо наостри уши.

Колата се движеше.

Кучето стана и се запъти още на север. Спря, погледна да види дали колата го следва и продължи по пътя си.

— Добро куче — зарадва се детектив Гъливър.

— Много добро куче — потвърди детектив Лайън.

— Най-доброто куче — гордо се обади Дани.

— Прав си — каза Сами Шамроу и се опита да погали момчето по главата.

Дани се обърна към Джанет и проплака:

— Мамо, този човек смърди!

— Дани! — смъмри го тя ужасена.

— Няма нищо — успокои я Сами. Приготви се да произнесе поредното си искрено, но многословно разкаяние. — Вярно е. Смърдя. Отвратителен съм. Колко време прекарах така! Но сега всичко свърши. И знаете ли защо бях толкова отвратителен? Защото си въобразявах, че знам всичко. Мислех, че разбирам какво точно е животът — пълна безсмислица, без никаква загадка, чиста биология. Но след всичко това, след тази нощ вече гледам по-различно на нещата. В края на краищата не съм всезнаещ. Вярно е. По дяволите! Нищичко не знам! В живота има много загадки, нещо повече от биология. И ако има нещо повече, тогава за какво са ти вино, кокаин или нещо подобно? Не. Никога. Нито капчица. Край.

След още една пресечка кучето зави надясно и тръгна на изток по стръмна улица.

Детектив Лайън последва кучето и погледна часовника си.

— Два часа. По дяволите, времето лети.

По улицата Рошльо вече почти не се обръщаше. Беше сигурен, че не са го изоставили.

Тротоарът бе осеян с бодливи червени цветове от големите дървета по цялата улица. Рошльо подуши няколко, без да се отклонява от източната посока и кихна няколко пъти.

Изведнъж Джанет се сети накъде ги води кучето.

— Клиниката на господин Ишигура! — каза тя. Детектив Гъливър се обърна от предната седалка и я погледна.

— Знаеш ли къде отива?

— Бяхме там за вечеря. В кухнята — обясни Джанет и възкликна, — Божичко, горката жена без очи!

Клиниката „Пасифик Вю“ се намираше на следващата пресечка. Кучето се изкачи по стълбите и седна пред вратата.

3

След часовете за посещения нямаше дежурен администратор. Хари надзърна през стъкленото прозорче в горната част на вратата. Фоайето беше полуосветено и съвършено празно.