Драконови сълзи

— Вие… също… ли сте имали необичайни преживявания напоследък?

Жената примигна изненадано:

— Необичайни преживявания? О, да. Божичко, да, разбира се!

Трета книга Малка къщичка в гората

Далече някъде в Китай —

така разказват някои хора —
животът просто се не трай
и радост рядко го спохожда.
Горчиви като драконови сълзи
се леят водопади грижи,
мъка годините разкъсва
и ден след ден тъга се ниже.

Далече някъде в Китай —

все тъй разказват някои хора —
и малко радост може да сияй,
в живота инак сив. Безспорно.
Подправката за него често
са драконовите сълзи горчиви,
че със подправката по-лесно
ще имат вкус нелеките години.
Тъй както на ориза блудкав
горчивите сълзи придават аромат
редят се след беди и грижи
все пак и радости във трудния ни свят.

„Книга на преброените тъги“

Шеста част

1

Сега те знаят.

Той е добро куче, добро куче, добро.

Всички вече са заедно. Жената и момчето, миризливият мъж, не чак толкова миризливият и жената без момче. Всички миришат на допира на нещото, което убива и затова знаеше, че трябва да ги събере заедно.

Те също го знаят. Знаят защо са заедно. Стоят пред мястото, където хората ядат, говорят си, говорят бързо, всички са развълнувани, от време на време всички говорят заедно, а жените, момчето и не чак толкова миризливият внимават да държат миризливия встрани от посоката, където духа вятърът.

Непрекъснато се навеждат, за да го погалят, да го почешат зад ушите, да му кажат, че е добро куче, добро и още разни работи, които той не разбира. Това е най-хубавото. Толкова е хубаво да те галят, да те чешат и да те харесват хора, за които е сигурен, че няма да подпалят козината му, хора, които изобщо не миришат на котка.

Веднъж, дълго след момиченцето, което го наричаше Принс, имаше едни хора — взеха го при себе си, хранеха го, бяха мили с него, викаха му Макс, но имаха котка. Голяма котка. Зла. Котката се казваше Пухчо. Макс се отнасяше добре с Пухчо. Никога не го гонеше. Тогава Макс никога не гонеше котки. Е, почти никога. Някои котки му харесваха. Но Пухчо не харесваше Макс, не искаше да живее в мястото, където има хора, затова понякога крадеше храната на Макс или пишкаше в паничката му за вода. През деня, когато милите хора излизаха от своето място и отиваха на друго, Макс и Пухчо оставаха сами. Пухчо почваше да мяука, полудяваше, плюеше, плашеше Макс и го гонеше нагоре-надолу. Или скачаше отвисоко върху Макс. Голяма котка. Мяукаше. Плюеше. Луда. Така Макс разбра, че мястото е на Пухчо, не на Макс, само на Пухчо и си тръгна от приятните хора и пак си остана само „приятелче“.

Оттогава, винаги когато намери мили хора, които искат да го вземат в своето място и да го хранят всеки ден, се тревожи дали не миришат на котка, дали ако тръгне с тях, зад вратата няма да го чака Пухчо. Голям. Злобен, Луд.

Затова сега е приятно, че никой от тези хора не мирише на котка, защото ако поискат да бъдат едно семейство с него, той ще е в безопасност и няма да се притеснява, че ще има котешка пикня в паничката.

След малко те така почват да се вълнуват от разговора, че забравят да го галят и да му повтарят, че е добро куче. Отегчава се. Прозява се. Ляга на земята. Може и да поспи. Изморен е. Толкова е трудно да прекараш деня като добро куче.

Тъкмо тогава вижда хората в мястото, където ядат. Те гледат през прозорците. Интересно. Стоят до прозорците и гледат навън. Гледат към него.

Сигурно мислят, че е сладък.

Може би искат да му дадат храна.

Защо пък да не искат да му дадат храна?

Затова става и тръгва към мястото, където хората ядат. Вдига глава. Подскача. Върти опашка. Те обичат такива работи.

Стига до вратата, чака. Никой не отваря. Слага лапа върху нея. Чака. Никой. Драска. Никой.

Излиза напред, за да го видят хората отвътре. Маха с опашка. Накланя глава, наостря ухо. Виждат го. Той знае, че го виждат.

Пак отива до вратата. Чака. Чака.

Чака.

Драска. Никой.

Може би не знаят, че иска храна. Или се плашат от него, мислят, че е лошо куче. Но той не прилича на лошо куче. Как може да се плашат? Не знаят ли кога да се плашат и кога не? Никога не би скачал върху тях отвисоко или да им пикае в паничките за вода. Глупави хора. Глупави.

Накрая решава, че няма да получи храна, затова се връща при добрите хора, които събра заедно. Върви с високо вдигната глава, подскача, върти опашка само за да покаже на онези хора отвътре какво изпускат.