Драконови сълзи

Кони с облекчение забеляза, че Сами стои на тротоара пред „Грийн Хаус“. Той диво ръкомахаше и се караше с фризирания управител в костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена вратовръзка. Един от сервитьорите стоеше на входа, очевидно готов да помогне на шефа си при евентуален физически сблъсък.

Щом Кони и Хари излязоха от микробуса, управителят ги забеляза и обърна гръб на Сами.

— Пак вие! — изкрещя той. — Боже Господи, вие!

Енергично тръгна към тях, почти разгневен, като че бяха избягали, без да си платят сметката.

Клиентите и сервитьорите зяпаха скупчени зад прозорците. Кони разпозна сред тях някои, които, преди да ги скове Паузата, наблюдаваха нея, Хари, Сами и кучето. Вече не стояха вкаменени, но продължаваха да гледат с любопитство.

— Какво става тук? — развика се управителят почти на ръба на истерията. — Как се случи всичко това, къде изчезнахте? Каква е тази… тази… кола!

Кони се сети, че той ги е видял как изчезват за частица от секундата. Преди това кучето беше изквичало и хукнало към храсталака, за да ги предупреди, че нещо се задава, което подплаши Сами и той хукна по алеята. Но Кони и Хари бяха останали на тротоара пред очите на хората в ресторанта. После настъпи Паузата и двамата трябваше с бягство да спасяват живота си. Когато Паузата свърши, те не бяха на тротоара, където бяха застанали преди и за хората вътре просто се бяха стопили във въздуха. И след осем минути се появиха пак пред тях с бял микробус, окичен с гирлянди червени и зелени лампички.

Изненадата и любопитството на управителя бяха напълно разбираеми.

Ако шансовете да намерят Тик-так и да се справят с него не бяха така нищожни, ако отлитащите секунди не ги приближаваха неумолимо до внезапната смърт, случката пред ресторанта дори би ги развеселила. По дяволите, наистина беше смешно, но това не означаваше, че двамата с Хари имаха време да се смеят. Може би по-късно. Ако оцелееха.

— Какво е това, какво става? — настоя управителят. — Не мога да разбера какви ми ги дрънка вашият занесен лунатик.

Под „занесен лунатик“ имаше предвид Сами.

— Не е наш — възрази Хари.

— Наш е — напомни му Кони, — и по-добре върви да го търсиш, аз ще се оправя тук.

Тя малко се страхуваше, че Хари, притиснат от мисълта за ограниченото време, може да насочи револвера си към управителя и да го заплаши, че зъбите му ще се разлетят във всички посоки, ако не си затвори устата и не се прибере вътре. Колкото и да одобряваше по-настъпателния подход на Хари към някои проблеми, за него си имаше време и място, а тук щеше да е крайно неподходящ.

Хари тръгна да търси Сами.

Кони прегърна управителя през раменете и го поведе по пътеката към входа на ресторанта. Говореше меко, но властно. Обясняваше му, че тя и детектив Лайън имат важна и спешна полицейска задача и най-искрено го убеждаваше, че ще се върне да му изясни всичко, дори това, което в момента му изглежда необяснимо „Веднага щом се преодолее сегашната ситуация“.

Като се вземеше предвид, че обикновено Хари се заемаше да успокоява хората, а тя да ги тревожи, можеше да се каже, че успехът й с управителя на ресторанта бе наистина голям. Нямаше никакво намерение да се връща и да му разказва каквото и да било, пък и не й беше ясно как да обясни разтварянето им във въздуха за околните. Все пак управителят се успокои и Кони успя да го убеди да се прибере вътре заедно със сервитьора, който играеше ролята на негов телохранител.

Тя провери в храстите само да се убеди в това, което предварително й беше известно — кучето вече не се криеше там. Беше изчезнало.

Отиде при Хари и Сами на тротоара, точно когато скитникът казваше:

— Откъде да знам къде живее? Той е извънземен, далече от планетата си, сигурно крие космическия кораб някъде наблизо.

Хари му отговори по-търпеливо, отколкото очакваше Кони:

— Остави тази работа, не е извънземен. Той е…

Излая куче и ги сепна.

Кони се завъртя като ужилена и видя кучето с клепналите уши. Стоеше на високото, точно на ъгъла в южния край на пресечката. Следваха го жена и около петгодишно момченце.

Щом кучето видя, че е привлякло вниманието им, то захапа джинсите на момчето и нетърпеливо го задърпа. След няколко стъпки го пусна, затича към Кони, спря на половината разстояние между неговите хора и нейните, излая към нея, излая към жената с момчето, после пак към Кони, после приклекна и се заоглежда ту наляво, ту надясно, сякаш искаше да каже: „Е, не свърших ли добра работа?“

Жената и момчето изглеждаха изпълнени с любопитство, но изплашени. Майката беше привлекателна в някои отношения, а детето беше сладко, спретнато и чистичко облечено. Ала двамата имаха умореното изражение на преследвани хора, на които улиците са до болка познати.

Кони бавно се доближи до кучето с усмивка. Отмина го, то се надигна и тръгна до нея, задъхано и ухилено.

Имаше нещо загадъчно и страховито в този миг. Кони долавяше, че каквато и връзка да се установеше между тях, тя щеше да е на живот и смърт за нея и Хари, а може би за всички тях.

Нямаше никаква предварителна представа какво ще им каже, но като приближи, ги попита: