Драконови сълзи

Натисна звънеца. По домофона се обади женски глас. Хари се представи като полицай по спешна задача. Жената се разтревожи и прояви готовност да съдейства.

Хари три пъти погледна часовника си, преди жената да се появи във фоайето. Всъщност тя не се забави кой знае колко. Просто Хари си мислеше за Рики Естефан и за момичето с откъснатата ръка на купона. Всяко примигване на червената лампичка на циферблата отмерваше една секунда приближаване и до неговата екзекуция.

Сестрата, която се представи като старшата сестра на нощната смяна, беше схватлива филипинка, дребничка, но не крехка. Когато видя Хари през портала, отношението й се промени. Не искаше да му отвори.

Преди всичко не вярваше, че е полицай. Хари не я обвиняваше, че е мнителна, защото след преживяното през последните дванайсет или четиринайсет часа той приличаше на бездомник, който живее на улицата. Всъщност Сами Шамроу живееше в сандък и Хари не изглеждаше чак толкова зле, но все пак приличаше по-скоро на нещастник, задължен до гроб на Армията на спасението.

Сестрата леко открехна вратата, без да маха веригата, която беше толкова масивна, сякаш бе направена за охрана на силози за ядрени ракети. Поиска полицейската му карта. Въпреки че снимката беше достатъчно немилостива към него, като показваше явна прилика с лицето му в сегашното състояние, сестрата не му повярва, че е представител на закона.

Старшата сестра сбърчи носле и попита:

— Какво още имате?

Хари силно се изкушаваше да извади револвера, да го пъхне в процепа и да я заплаши, че зъбите й ще се разлетят във всички посоки. Но жената беше най-малко на трийсет и пет и не беше изключено да е израсла и да се е закалила от режима на Маркос, преди да емигрира в Съединените щати. Затова можеше просто да му се изсмее в лицето, да мушне пръст в цевта и да му каже да върви по дяволите.

Той предпочете да избута пред себе си Кони Гъливър, която за пръв път изглеждаше по-представителна от него. Тя се ухили през стъклото на дребничката Флорънс Найтингейл с гестаповска неумолимост, заприказва любезно и веднага показа поисканите документи за самоличност. Като че се опитваха да влязат в главния трезор на Форт Нокс, а не в тиха частна клиника.

Хари погледна часовника. Беше два часът и три минути.

От краткия им опит с Тик-так Хари предполагаше, че на техния психопат, който му напомняше за Хари Худини, му трябваше час или по-скоро час и половина почивка между появяванията, за да презареди свръхестествените си батерии. Горе-долу толкова време трябваше на илюзионистите да напъхат всички копринени шалчета, гълъби и зайци по ръкавите си, за да се подготвят за вечерното представление. В такъв случай бяха в безопасност поне до два и половина и дори може би до три часа.

По-малко от час отдих.

Хари така се вторачи в мигащата червена светлинка на циферблата, че не чу какво приказва Кони на сестрата. Или бе омаяла жената, или я бе заплашила много здраво, защото веригата изщрака, вратата се отвори, служебните им карти бяха върнати с усмивка и те бяха поканени в „Пасифик Вю“.

Старшата сестра май поразмисли, като видя Джанет и Дани, застанали на по-ниските стъпала. Още повече се навъси при вида на кучето, въпреки че то въртеше опашка и имаше ухилена и безспорно сладка муцуна. Но когато видя и помириса Сами, пак стана почти непристъпна.

За полицаите, както и за продавачите, които обикалят по къщите, най-трудно е да минат през вратата. Веднъж влезли вътре, Хари и Кони вече не можеха да бъдат помръднати като всеки продавач на прахосмукачки, твърдо решил да разпръсне предварително приготвения боклук върху килима, за да демонстрира прекрасните качества на стоката си.

Когато разбра, че съпротивата ще смути пациентите повече, отколкото примирението, филипинката произнесе няколко мелодични думи на своя език, които според Хари бяха проклятие за техните прародители и потомството им, и ги поведе към стаята на пациентката, която търсеха.

Никак не беше чудно, че в голямата клиника имаше една-единствена сляпа жена, чиито клепачи бяха зашити над празните очни кухини. Казваше се Дженифър Дракман.

Красивият, но „затворен“ син на госпожа Дракман, както разбраха от доверителния шепот на сестрата на път за стаята, плащал за денонощно дежурство на най-добрите частни болногледачки без почивен ден, за да се грижат за „психично отклонената“ му майка. Била единствената пациентка в „Пасифик Вю“, която получавала такива „задушаващи“ грижи като допълнение към и без това „екстравагантно“ голямото разнообразие от предлаганото като минимум обслужване в клиниката. Тези и други многозначителни думи на старшата сестра показаха ясно, макар и в учтива форма, че синът не й допада, че частните болногледачки са излишни и обиждат персонала и че пациентката според нея е страшна.

Частната болногледачка от нощната смяна беше необичайно красива чернокожа жена на име Таня Дилейни. Тя се поколеба дали е разумно да им позволи да безпокоят пациентката по никое време, макар и сред тях да имаше полицаи. За миг им се стори, че болногледачката ще се окаже по-трудно препятствие от старшата сестра.