Драконови сълзи

— Ще го убиете ли?

Хари се чудеше как да отговори.

Майката на Брайън Дракман не се колебаеше толкова.

— Самата аз бих го убила, да, бих го убила… но съм толкова слаба… съвсем слаба. Ще го убиете ли?

— Да — престраши се Хари.

— Няма да е лесно — предупреди жената.

— Не, няма — съгласи се Хари и пак погледна часовника си. — А и нямаме много време.

4

Брайън Дракман спеше.

Дълбок, спокоен, сън. Възстановителен.

Сънуваше могъщество. Беше гръмоотвод. В съня му беше ден, но небето беше притъмняло като през нощта, забулено от черните облаци на Страшния съд. От тази буря, която щеше да сложи край на всички бури, в тялото му се вливаше електричество, а от ръцете си можеше да изпраща мълнии и светкавици, когато пожелае. Сега той Ставаше. Някой ден процесът щеше да приключи и тогава той самият щеше да е бурята, великият разрушител и очистител, който премахва всичко досегашно, къпе света в кръв и вижда в очите на оцелелите по негово благоволение уважение, обожание, любов, любов.

5

В сляпата нощ се извиха невиждащите ръце на мъглата. Бледите й полупрозрачни пръсти се притиснаха любопитно към прозорците на стаята, където лежеше Дженифър Дракман.

Светлината от лампата се отразяваше в студената пот, избила по каната и хвърляше отблясъци върху неръждаемата стомана.

Кони и Хари стояха до леглото. Джанет седеше на стола на болногледачката и държеше в скута си задрямалото момче. Кучето лежеше в краката й с глава върху лапите. Сами стоеше в тъмния ъгъл, притихнал и тържествен, може би разпознал част от съдбата си в историята, която слушаха.

Сбръчканата жена в леглото сякаш още повече се смаляваше, като говореше. Като че изгаряше, за да има енергия да сподели мрачните си спомени.

Хари имаше чувството, че е била вкопчена в живота през всички тези години, само за да дойде този миг, да намери слушатели, които няма да мълчат снизходително, а ще й повярват.

Гласът й прозвуча като ръждясал.

— Той е само на двайсет години. Бях на двайсет и две, когато забременях с него… но би трябвало да започна… няколко години преди неговото… зачеване.

Простата сметка показваше, че жената е само на четиридесет и две или четиридесет и три. Хари долови сподавените думи и нервното потръпване на Кони и останалите при мисълта колко млада е всъщност Дженифър. Тя изглеждаше не просто стара. Изглеждаше престаряла. Преждевременно състарена не с десет или дори двайсет, а поне с четиридесет години.

Мъглата се стелеше все по-гъста зад прозорците, а майката на Тик-так в това време разказваше как избягала от къщи на шестнайсет години, отегчена до смърт от училището, по детински възторжена и търсеща вълнуващи преживявания, физически развита не за възрастта си още от тринайсетгодишна, но както разбрала по-късно, емоционално неразвита и много по-глупава, отколкото смятала.

В Лос Анжелис и после в Сан Франциско, в разгара на култа към свободната любов в края на шейсетте и началото на седемдесетте години едно красиво момиче имало богат избор от мъже със същите разбирания, с които да се съвзема след взетите наркотици и почти безкрайно разнообразие от променящи съзнанието препарати, с които да експериментира. Работила в няколко магазина за психеделични плакати, лампи от лава и приспособления за вземане на наркотици, после решила, че е дошъл мигът да продава и самите наркотици. Като пласьор и като жена, очаровала доставчиците с търговските си способности и с красотата си, имала възможност да опита най-различни екзотични вещества, които иначе не се разпространявали широко по улиците.

— Халюциногените бяха голямата ми слабост — призна изгубеното момиче, което все още бродеше някъде в душата на старицата в леглото. — Изсушени гъби от тибетските пещери, светещи гъби от далечни перуански долини, течности, дестилирани от кактусови цветове и особени корени, стрита кожа на екзотични африкански гущери, око от тритон и всичко, което умните химици можеха да създадат в лабораториите си. Исках да опитам от всичко, по много и безкрайно, да видя неподозирани гледки, да преживея неща, които човек иначе никога не би могъл да преживее.

Въпреки дълбокото отчаяние, до което я бе довел животът, гласът на Дженифър Дракман затрептя от неочаквана мечтателност, странен копнеж.

Хари усещаше, че част от Дженифър би искала да преживее същото, ако имаше възможност да избира отново.

Студът, който го бе обзел по време на Паузата, така и не се бе разтопил изцяло, а сега плъзна чак до мозъка на костите.

Провери колко е часът. Два и дванайсет.

Дженифър продължи по-забързано, сякаш долавяше нетърпението им.

— През 1972 година добре се наредих…