Другата Болейн

— По един или друг начин това ще стане причина за смъртта ми. Защото ако по някакъв начин се разбере за второто дете, което не успявам да износя, това ще бъде краят ми. Какво да правя?

— Ще отида сама при някоя акушерка и ще я питам какво да правиш, за да махнеш бебето.

— По-добре внимавай да не разбере, че питаш за мен — каза Ана унило. — Ако дори една думичка излезе оттук, аз съм изгубена, Мери.

— Знам — казах аз мрачно. — Ще извикам Джордж да ми помогне.

Същата вечер, преди вечеря, двамата поехме надолу по реката. Качихме се на наемна лодка, тъй като не можехме да отидем с голямата семейна баржа. Джордж знаеше една градска баня, свърталище на проститутки. Близо до това място живееше жена, за която говореха, че можела да прави заклинания, да спира бебетата, та да не могат да се родят, да хвърля проклятие върху стада добитък, или да кара речната пъстърва да излиза на брега. Банята беше досами реката, с изнесени навън прозорци, които гледаха към водата. На всеки прозорец имаше по една свещ, пазена от вятъра, на чиято светлина седяха полуголи жени, за да могат да ги оглеждат от реката. Джордж нахлупи шапката си ниско над очите, а аз придърпах качулката на пелерината си още по-надолу. Лодката спря край плаващата площадка, а аз се стараех да не обръщам внимание на момичетата, които се надвесваха от прозорците и задяваха Джордж.

— Чакай ни тук — заповяда Джордж на лодкаря, а ние се заизкачвахме по хлъзгавите мокри стъпала. Той ме хвана под лакътя и ме поведе по мръсната калдъръмена уличка към къщата на ъгъла. Той почука на вратата, тя бавно се отвори, и той ми направи път да вляза сама. Аз се поколебах в коридора, и се взрях в тъмнината.

— Хайде — каза Джордж. Рязко побутване по гърба ми подсказа, че той не беше в настроение да се бави. — Отивай. Трябва да направим това за нея.

Аз кимнах и влязох вътре. Стаичката беше малка и опушена от ленивия огън, който тлееше едва-едва в камината. Стаята беше обзаведена оскъдно, имаше само една дървена маса и няколко столчета. Жената седеше край масата — беше стара, прегърбена, с побелели коси, лицето й беше сбръчкано, но умно — явно нищо не убягваше от сините й очи. Усмивката й разкри ред потъмнели зъби.

— Придворна дама — отбеляза тя, като видя плаща ми и богатите ми одежди.

Аз поставих една сребърна монета на масата и казах мрачно:

— Това е за вашето мълчание.

Тя се разсмя.

— Ако си мълча, няма да ви бъда много полезна.

— Имам нужда от помощ.

— Сигурно искате някой да ви обикне? Или да умре? — живият й поглед ме пронизваше, сякаш искаше да ме погълне цялата. Киселата усмивка се появи отново на лицето й.

— Нито едното, нито другото — казах аз.

— Тогава трябва да е нещо свързано с бебета.

Аз придърпах един стол и седнах, като си помислих как простичко се делеше светът — на любов, смърт и деца.

— Не питам за себе си, а за моя приятелка.

Тя се разсмя не без задоволство.

— Както винаги.

— Беше бременна, но вече е в петия месец, а бебето нито расте, нито се движи.

Жената веднага се оживи.

— Какво мисли?

— Мисли, че е мъртво.

— Продължава ли да наедрява?

— Не. Не е наедряла от третия месец.

— Има ли сутрешно гадене и болки в гърдите?

— Вече не.

Тя кимна с глава.

— Кърви ли?

— Не.

— Изглежда, че бебето е мъртво. По-добре ме заведете при нея, за да се уверя.

— Това е невъзможно — казах аз. — Пазят я много строго.

Тя се изсмя рязко.

— Няма да повярвате в какви къщи съм се промъквала.

— Не можете да се срещнете с нея.

— Тогава ще трябва да рискуваме. Ще ви дам отвара, която ще я повали на легло, ще се мъчи като куче, но ще изхвърли бебето.

Закимах оживено, но тя вдигна ръка.

— А ако е сбъркала? Ако в корема й има живо бебе? Ако то само си е дало малка почивка? И е притихнало?

Аз я погледнах доста объркана.

— Тогава какво?

— Тогава ще го убиете — отвърна тя простичко. — Това ви прави убийца, както и мен, и нея. Имате ли достатъчно смелост за това?

Аз поклатих бавно глава.

— Боже мой, не — казах аз, като си мислех какво щеше да се случи с мен, ако някой разбереше, че съм дала на кралицата отрова, за да може тя да изхвърли бъдещия принц.

Изправих се, извърнах се от масата и се загледах в хладната сивота на реката. Извиках Ана в спомените си и я видях в началото на бременността й с руменината по страните й, подуващия се корем и наедряващите й гърди; и как изглеждаше сега — толкова бледа, изтощена и измъчена.

— Дайте ми питието. Тя сама ще реши дали да го вземе или не.

Жената стана от масата и се затътри към съседната стая.

— Ще ви струва три шилинга.

Не казах нищо в отговор на абсурдно високата цена, а тихомълком оставих монетите на мръсната маса. Тя ги грабна с едно бързо движение.

— Не трябва да се страхувате от това — каза тя внезапно.

Аз бях почти стигнала до вратата и се обърнах.

— Какво имате предвид?

— Не се страхувайте от питието, а от острието.

Почувствах как се вкочанявам и затреперих, сякаш хладната мъгла от реката изведнъж се беше просмукала в кожата ми.

— Какво искате да кажете?

Тя поклати глава, сякаш се беше унесла за миг.