Другата Болейн

Около полунощ изпратих Ана да си легне и се отправих към собствените си покои. Уилям тъкмо се унасяше, когато влязох, но щом ме видя стана да развърже роклята ми така нежно, сякаш беше някоя мила прислужница. Аз се засмях на съсредоточеното му изражение, докато той развързваше полите ми, а след това ги разпусна, така че да мога да се измъкна от тях, и въздъхнах от удоволствие, когато той започна да разтрива местата по кожата ми, където се беше отбелязал впития в ребрата ми корсаж.

— По-добре ли е така?

— Винаги е по-добре, когато съм при теб — казах аз простичко.

Той хвана ръката ми и ме поведе към леглото. Свалих долната си фуста и се вмъкнах между затоплените чаршафи. Топлото му и сухо, познато тяло в миг ме обгърна, неговия аромат ме замая, допирът на голото му бедро между моите ме възбуди, топлите му гърди, допрени до издигнатите ми гърди ме накара да се усмихна от удоволствие, а устните му се разтвориха под целувките му.

Разбудиха ни към два сутринта. Беше още тъмно, когато по вратата се чу тихо драскане. Уилям скочи от леглото с нож в ръка.

— Кой е там?

— Джордж. Трябва ми Мери.

Уилям изруга под нос, наметна се с плаща си, хвърли ми нощницата и отвори вратата.

— С кралицата ли е свързано?

Джордж поклати глава. Не можеше да понесе мисълта, че друг човек е посветен в семейните ни тайни. Погледът му се плъзна от Уилям към мен.

— Хайде, Мери.

Уилям отстъпи от вратата, сдържайки недоволството си, задето брат ми ми нареждаше да напусна брачното си ложе. Аз навлякох нощницата си през глава и се измъкнах от леглото. Пресегнах се за корсажа и полите си.

— Няма време — каза Джордж ядосано. — Идвай така.

— Няма да тръгне от тук полугола — каза Уилям глухо.

За миг Джордж спря и огледа Уилям и смръщеното му лице. После се усмихна с очарователната си усмивка.

— Тя трябва да дойде по работа — каза той учтиво. — Това са семейни дела. Пусни я да дойде, Уилям. Аз ще се погрижа нищо лошо да не й се случи. Обаче сега тя трябва да тръгне.

Уилям свали наметалото от голите си плещи и го наметна на моите и ме целуна леко по челото, като минавах бързо покрай него. Джордж сграбчи ръката ми и ме дръпна след него; забързани, ние се отправихме към покоите на Ана.

Тя лежеше на пода пред огъня. Беше обвила тялото си с ръце, сякаш сама се прегръщаше. На пода до нея имаше окървавен вързоп. Когато влязохме в стаята, тя ни погледна през падналите по лицето й черни кичури и извърна поглед, сякаш нямаше какво да ни каже.

— Ана? — прошепнах аз.

Аз прекосих стаята и седнах на пода до нея. Внимателно обгърнах с ръце сгърчените й рамене. Тя не се отпусна с облекчение, но не се и отдръпна. Беше неподатлива като парче дърво. Аз погледнах надолу към жалкото вързопче.

— Това ли беше бебето?

— Излезе почти без никаква болка — процеди тя през зъби. — И толкова бързо, че всичко свърши в миг. Почувствах как коремът ми се свива така, сякаш иска да се отърве от нещо, станах от леглото, за да отида до гърнето, и всичко свърши. Беше мъртво. Кръв почти нямаше. Мисля, че е било мъртво месеци наред. Всичко това е било загуба на време. Всичко. Просто загуба на време.

Аз се обърнах към Джордж.

— Трябва да се отървеш от това.

Той изглеждаше погнусен.

— Как?

— Зарови го — казах аз. — Отърви се някак от него. Това не може да е било истина. Цялото това нещо не трябваше да се случва.

Ана прокара белите си пръсти, отрупани с пръстени, през косите си и додаде:

— Да — каза тя безизразно. — Никога не се е случвало. Както и миналия път. Както и следващия. Като всеки път. Никога нищо не се случва.

Джордж отиде да вземе нещото, но се спря. Боеше се да го докосне.

— Ще го взема в нещо.

Аз кимнах към един от сандъците с дрехи, който беше изправен до стената. Той го отвори. Аромат на лавандула и пелин се разнесе из стаята. Той измъкна една черна пелерина.

— Не тази — каза Ана остро. — Тя е поръбена с истински хермелин.

Той се спря, изненадан от абсурдността на думите й, но я остави и измъкна нещо друго, което хвърли върху малкото вързопче на пода. То беше толкова мъничко — сякаш вътре нямаше нищо, даже когато го уви и като го сложи под мишница.

— Не знам къде да копая — каза той тихо, като гледаше внимателно Ана. Тя продължаваше да дърпа кичури от косата си, като че ли желаеше болката.

— Отиди да питаш Уилям — казах аз, отправяйки благодарност към Бога, че ми е дал съпруг, който щеше да се справи с целия този ужас вместо нас. — Той ще помогне.

Ана простена откъслечно и болезнено.

— Никой не трябва да знае!

Аз кимнах на Джордж.

— Отивай!

Той излезе от спалнята. Вързопчето, което носеше, беше толкова малко, че можеше да мине за книга, увита в пелерината, за да бъде предпазена от влагата.