Другата Болейн

— Аз ли? Нищо. Но ако думите ми ви говорят нещо, то имайте ги предвид. Ако ли не — тогава наистина не значат нищо. Забравете.

Аз се забавих още малко, за в случай, че реши да каже още нещо, но тя мълчеше. Отворих вратата и излязох.

Джордж ме чакаше със скръстени ръце. Когато излязох, той ме хвана под лакътя и ние забързахме мълчаливо надолу по хлъзгавите стълби към полюшващата се лодка. Мълчахме през по-голямата част на обратния път, докато лодкарят гребеше срещу течението. Когато той ни остави на дворцовия кей, аз казах забързано на Джордж:

— Трябва да знаеш две неща: едното е, че ако бебето не е мъртво, питието ще го убие и това ще тежи на нашата съвест.

— Няма ли начин първо да разберем дали е момче, преди да й дадем питието?

Идеше ми да го наругая, задето не можеше да мисли за нищо друго.

— Никой не може да предвижда такива неща.

Той кимна.

— А какво е другото?

— Другото, което старицата каза, е, че не трябва да се страхуваме от питието, а от острието.

— Какво острие?

— Не каза.

— Острие на меч? На бръснач? Брадвата на палача?

Аз свих рамене.

— Ние сме Болейн — каза той простичко. — Когато прекарваш живота си в сянката на трона, винаги се страхуваш от остриета. Хайде да приключим с това тази вечер. Да й дадем отварата и да видим какво ще стане.

Ана отиде на вечеря, както подобава на кралица — бледа и измъчена, но с високо вдигната глава и с усмивка на устните. Тя седна до Хенри, а тронът й беше почти толкова разкошен колкото неговия. Бърбореше с него, ласкаеше го и го очароваше, което все още й се удаваше. Но когато остроумията й секваха дори за миг, погледът му започваше да шари из стаята и се спираше на масата на придворните дами, насочен може би към Мадж Шелтън, може би към Джейн Сиймор, а веднъж дори се усмихна топло и замечтано на мен. Ана се преструваше, че не вижда нищо, затрупваше го с въпроси за лова му и хвалеше доброто му здраве. Тя вземаше най-хубавите хапки от блюдата на масата, издигната на подиума, и ги слагаше в неговата препълнена вече чиния. Тя беше истинската Ана, беше Ана във всяко свое извръщане на главата и проблясващия игрив поглед изпод клепачите, но имаше нещо в нейния изпълнен с решителност чар, което ми напомняше на жената, която беше заемала този трон преди нея и се опитваше да не обръща внимание на това, че мъжът й бе насочил вниманието си другаде.

След вечеря кралят каза, че има да върши някаква работа, но на всички стана ясно, че отива да пирува с най-близките си приятели.

— По-добре да го придружа — каза Джордж. — Ще се погрижиш ли тя да го изпие и ще останеш ли с нея?

— Тази вечер ще спя при нея — отвърнах аз. — Жената ми каза, че ще й стане много зле.

Той кимна, свивайки устни, след това се обърна и тръгна след краля.

Ана каза на придворните си, че има главоболие и че смята да си ляга рано. Ние ги оставихме в залата за аудиенции, където те шиеха ризи за бедните. Те бяха много прилежни в работата си, когато им пожелахме лека нощ, но аз знаех, че веднага щом вратата зад нас се затвореше, щяха да започнат с обичайните клюки.

Ана облече нощницата си и ми подаде гребена.

— Поне да свършиш нещо полезно докато чакаме — каза тя неучтиво.

Аз сложих стъкленицата на масата.

— Налей ми.

Имаше нещо отблъскващо в тази стъкленица и в запушалката й.

— Не. Това ще бъде твое дело и само твое.

Тя сви рамене като комарджия, който прави залози с празни джобове, и изсипа питието в златната чаша. Издигна я към мен в подигравателна наздравица, отметна глава назад и я изпи. Видях как шията й се сгърчи, когато се насили да го изпие на няколко глътки. После остави с трясък чашата на масата и ми се усмихна диво и предизвикателно.

— Готово — каза тя. — Моля се на Бога да подейства както трябва.

Ние зачакахме, аз сресах косите й, а малко по-късно тя каза:

— Можем вече да си лягаме. Нищо не се случва — и ние се сгушихме в леглото както в миналото. Събудихме се малко след изгрев-слънце, а тя все още нямаше никакви болки.

— Не подейства — каза тя.

Аз все още таях малката, глупава надежда, че бебето е оцеляло, че е живо, може би все още мъничко по размери, може би крехко, но че се е държало и е останало живо, въпреки отровата.

— Ще отида в леглото си, след като не съм ти нужна — казах аз.

— О — каза тя. — Тичай при сър Никой и се овъргаляйте хубавичко запотени в леглото, какво чакаш?

Не й отговорих веднага. Познавах завистливия тон в гласа на сестра си и това за мен беше най-сладкият звук.

— Но ти си кралицата.

— Да. А ти си лейди Никоя.

Аз се усмихнах.

— Такъв беше изборът ми — казах и се измъкнах от стаята, без да й оставя възможност да каже нещо последна.

Цял ден не се случи нищо. Джордж и аз гледахме Ана така загрижено, сякаш беше наше дете, но въпреки че беше бледа и въпреки оплакванията й от юнските горещини, нищо не се случи. Кралят прекара цялата сутрин по дела, приемаше молители, които бързаха да го заварят, преди дворът да е заминал за лятото.

— Има ли нещо? — попитах аз Ана, докато я гледах да се облича за вечеря.

— Не — каза тя. — Утре ще трябва пак да отидеш при нея.