Другата Болейн

Веднага след като вратата се затвори, аз се обърнах към Ана. Чаршафите на леглото бяха изцапани с кръв и аз ги свалих, после съблякох нощницата й. Скъсах я и се заех да горя всичко в камината. Нахлузих й нова нощница през главата и я подканих да си легне в постелята, да се мушне под завивките. Тя беше бледа като самата смърт, а зъбите й тракаха. Когато легна, ми се стори смалена под дебелите завивки, погълната от богато избродирания балдахин и завесите на голямото легло.

— Ще ти донеса малко греяно вино.

В залата за аудиенции имаше кана вино, аз го внесох в стаята й и сложих в него нагорещения ръжен. Добавих и малко бренди, и изсипах всичко в златната й чаша. Държах я за раменете и й помогнах да го изпие. Тя спря да трепери, но си остана все така смъртно бледа.

— Спи — казах аз. — Тази нощ ще остана при теб.

Отметнах завивките и се промъкнах при нея. Прегърнах я, за да я стопля. Нейното леко телце с вече плоския й корем беше мъничко, като на дете. Почувствах как нощницата се намокря на рамото ми и разбрах, че тя плачеше безмълвно. Сълзите се стичаха през затворените й клепачи.

— Спи — казах аз безпомощно. — Не можем да направим нищо повече тази вечер. Спи, Ана.

Тя не отвори очите си.

— Ще спя — прошепна тя. — И се моля на Бога никога да не се събуждам.

Но разбира се, тя се събуди на другата сутрин. Събуди се и нареди да й донесат корито с вряла вода, сякаш искаше да превари болката в съзнанието и в тялото си. Влезе в него и дълго се търка цялата, след това легна сред сапунените мехурчета и извика прислужниците да й донесат още една кана с гореща вода, после още една. Кралят й предаде, че отива на утринна служба, а тя му отговори, че ще го види на закуска сутринта; щяла да слуша литургията от покоите си. Поиска да й донеса сапун и груб чаршаф, с който да изтъркам гърба й, докато не стане червен. Изми косите си, върза ги на върха на главата си и пак потъна в горещата вода. Кожата й беше червена като на рак, но тя накара прислужничките да й донесат още една кана с вряла вода и топли чаршафи, в които да се увие, като излезе.

Ана застана пред огъня, за да се изсуши и пожела да й наредят всички най-хубави рокли, за да избере какво да облече днес и какво да вземе със себе си, когато дворът тръгне на път. Стоях в дъното на стаята, наблюдавах я и се питах какво ли означаваше това нейно мъченичество с врялата вода и какво се криеше зад този парад на богатството й. Облякоха я и завързаха корсажа й толкова стегнато, че гърдите й набъбнаха като две примамливо заоблени кадифени топки плът над деколтето на роклята й. Лъскавата й черна коса се показваше иззад опънатата назад шапчица, дългите й пръсти бяха отрупани с пръстени, а на шията си носеше любимата си огърлица с „Б“, за „Болейн“. Тя се спря преди да излезе от стаята, за да се погледне в огледалото, и се взря в себе си с онази разбираща, прелъстителна малка полуусмивчица.

— Сега добре ли се чувстваш? — попитах я аз.

Нейното завъртане накара разкошната коприна на роклята й да се разпери навън, а инкрустираните диаманти засвяткаха на ярката дневна светлина.

— Bien sûr! А защо не? — попита тя. — Защо не?

— Попитах просто така — казах аз. Усетих как отстъпвам назад не заради преклонението, което тя така обичаше да вижда около себе си, а защото ме беше овладяло чувството, че това е твърде много за мен. Не исках да съм с Ана, когато тя беше блестяща и непоклатима. Когато я виждах такава, копнеех за нежността и простотата на Уилям и за един свят, в който нещата са такива, каквито изглеждат.

Заварих го тъкмо там, където очаквах. Разхождаше се с бебето ни на ръце край реката.

— Изпратих дойката на закуска — каза той, като ми я подаде. Сложих лице на главичката й и почувствах как сърчицето й бие нежно до бузата ми. Аз вдъхнах от сладкия й бебешки аромат, и затворих очи от удоволствие. Ръката на Уилям пробягна надолу по гърба ми и той ме придърпа към себе си.

Останах неподвижна за миг, наслаждавайки се на докосването му, на топлината на бебето, притиснато в мен, наслаждавайки се на крясъка на чайките и на топлината на слънчевите лъчи по лицето ми, и ние тръгнахме бавно един до друг по крайречната пътека.

— Как е кралицата тази сутрин?

— Сякаш нищо не е било — казах аз. — Дано да си остане така.

Той кимна.

— Мислех си само едно — каза той внимателно. — Не искам да обидя никого, но…

— Какво?

— Какво й има? Какво й има, че не може да износи едно дете?

— Тя роди Елизабет.

— А оттогава?

Аз присвих очи и го изгледах.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което всеки би си помислил, ако знаеше това, което и аз знам.

— И какво би си помислил всеки? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко заядливо.

— Знаеш какво.

— Ти ми кажи.

Той се засмя отривисто и тъжно.

— Като ме гледаш така яростно, приличаш досущ на чичо си. Разтреперих се от страх.

Това ме накара да се разсмея и да тръсна глава.

— Ето! Не гледам яростно. Но ти продължавай. Какво ще си помислят всички? Какво си мислиш ти, но не искаш да ми го кажеш?