Другата Болейн

Ставаше все по-очевидно, че кралицата е в немилост. През февруари в двора гостуваха френски пратеници. На тях не им беше отказан достъп, докато траеше процедурата по преглеждането на книжата им, напротив, бяха посрещнати с пиршества, банкети и какви ли не веселби. Скоро стана ясно, че те бяха дошли в Англия с цел да сключат предбрачно споразумение между принцеса Мери и френския крал Франсоа или неговия син. Нарушиха спокойното уединение на принцеса Мери в Лъдлоу и я извикаха да я представят на пратениците, окуражаваха я да танцува, да пее и да се храни. Боже милостиви! Как само караха това дете да яде! Сякаш очакваха тя да наедрее отведнъж пред очите им по време на няколкомесечните преговори и да се сдобие със заветните мерки, които да й придадат вид на момиче, готово за женитба. Баща ми, който се беше върнал от Франция с тях, си пъхаше носа навсякъде — даваше съвети на краля, превеждаше на пратениците, съвещаваше се тайно с кардинала за това как е най-подходящо да се прегрупират съюзниците в Европа, и най-сетне заговорничеше с чичо ми как семейството да се възползва от тези смутни времена.

Те решиха помежду си, че Ана трябва да се върне в кралския двор. Хората започнаха да се чудят защо изобщо беше заминала. Баща ми държеше френските пратеници да я видят. Чичо ме спря в коридора, тъкмо когато се отправих към покоите на кралицата, за да ми съобщи за завръщането на Ана.

— Защо? — казах аз почти грубо, доколкото го позволяваше плахият ми характер. — Хенри ми говореше за желанието си да има синове едва онази нощ. Ако тя се върне, ще провали всичко.

— За синове от вас ли говореше той? — попита чичо безцеремонно, и добави в отговор на мълчанието ми: — Едва ли. Нямате никакъв напредък с краля, Мери. Ана беше права. По този начин ние не успяхме да постигнем нищо.

Аз извърнах глава и погледнах през прозореца. Знаех, че изглеждам сърдита.

— А докъде смятате, че може да ни доведе Ана? — избухнах аз. — Тя няма да се труди за благото на семейството и няма да се подчинява на заповеди. Тя ще се стреми да се сдобие с лични облаги, земи и титли.

Той кимна, почесвайки носа си.

— Да, тя е себична жена. Кралят обаче пита за нея и тя така му е завъртяла главата, както вие никога не сте успявали.

— Та той има две деца от мен!

Чичо вдигна възмутено вежда — бях се осмелила да повиша тон. Аз веднага сведох глава.

— Извинете ме. Но какво още искате да направя? Какво може Ана, което аз да не мога? Аз го обичах, делих леглото си с него, родих му две здрави деца. Никоя жена не може да даде повече от това. Дори и Ана не е способна на повече, независимо от това, че всички толкова държите на нея.

— Може и да е способна на повече — каза той, без да обръща внимание на моята неуместна злост. — Ако тя успее да забременее от него точно сега, той може да се ожени за нея. Той я желае така отчаяно, че е способен на подобна стъпка. Той желае отчаяно нея, както желае отчаяно и син — двете му желания могат да се изпълнят едновременно.

— А какво ще стане с мен? — извиках аз.

Чичо сви рамене.

— Можете да се върнете при Уилям — заяви той напълно безразлично.

Няколко дни след този разговор Ана се върна в двора така тихомълком, както и го беше напуснала, и още в същия ден стана център на внимание сред всички придворни. Моята придружителка и другарка по легло беше отново с мен и аз не усетих как започнах да завързвам дантелените връзки на роклята й сутрин и да разресвам косите й вечер преди лягане. Тя се възползваше от услугите ми така, както преди време аз се възползвах от нейните.

— Не се ли боеше, че мога да си го върна? — попитах я аз с любопитство, докато я решех преди лягане.

— Ти нямаш никакво влияние върху него — отвърна тя уверено. — Абсолютно никакво. Това ще бъде моята пролет, след която ще дойде и моето лято. Ще го накарам да играе по свирката ми. Нищо няма да може да го отрезви от опиянението му. Няма значение какво правиш ти, както няма значение какво прави и която и да било друга жена. Той е омаян. Само чака да стане мой.

— За през пролетта и лятото ли? — попитах аз.

Ана се замисли.

— О, коя ли жена може да задържи един мъж по-дълго? Желанието му е достигнало връхна точка и аз мога да го задържа там; ала ще мине време и тази вълна ще отшуми. Никой не остава вечно влюбен.

— Ако искаш да се омъжиш за него, ще ти се наложи да го задържиш за много по-дълго от два-три сезона. Смяташ ли, че той може да е твой цяла година? Или две?

Идеше ми да се смея с пълно гърло, само да я накарам да изтрие това самодоволно изражение от лицето си.

— До момента, в който той е свободен да се ожени, ако някога изобщо се освободи, той вече няма да гори от страст по теб. Ти ще залезеш, Ана. Ще потънеш в прахта. Ще бъдеш жена, която е загърбила най-добрите си години, между двадесет и тридесет годишна, стара мома.

Тя се тръшна на леглото и удари по възглавницата.